Хиляди се наредиха на опашка, за да се сбогуват с Трифон Иванов. Цяла България потъна в скръб за него. Европа и светът също показаха, че го помнят. Докато гледах поклонението в Търново, в съзнанието ми изплува един изгрев през лятото на 1994 година. Бях достатъчно млада и възторжена, за да си го спомня. Не съм страстен футболен фен, но като всеки българин следях световното в САЩ. Спомням си еуфорията, как хората празнуваха до зори, прегръщаха се по улиците, вееха знамена, свиреха клаксони.
Пеневата чета направи немислимото - обедини нацията, която изглеждаше безнадеждно разделена от прехода. Тогава беше най-българското лято. Това, което никой политик и никоя партия никога няма да даде на народа си. Дадоха го те!
Момчетата, които объркаха сметките на големите във футбола не само с майсторство, но и с много хъс и кураж. САЩ 94 бе времето на пиянството на един народ. Един от "виновниците" за това бе Трифон Иванов. Той не беше сред звездите на отбора, в който блестяха Христо Стоичков, Краси Балъков, Йордан Лечков, Боби Михайлов.
Избягваше репортерите, предпочиташе да пуска шеги, вместо да дава интервюта.
Но Туньо беше железният войник, стълбът, без който отборът ни нямаше да е същият. Сърцат защитник, който нямаше страх и респект пред никой от чуждите нападатели. Колкото и знаменити да бяха те. Напротив, голмайсторите на съперника често оставаха стъписани от страховития българин, който не се жалеше, когато трябваше да опази подстъпите към нашата врата.
Пеневата чета не беше еталон за режим и дисциплина. Но в нея бяха събрани мъжкари, доказали качествата си в елитни отбори от цяла Европа. Футболисти, които не търсеха славата в чалготеките и баровете с малките котета. Затова и бяха имена, с които всички се съобразяваха. Трифон направи невероятни мачове в "Бетис" и "Рапид". Игра и европейски финал с тима от Виена, чиито фенове и до днес го боготворят.
Защото Туньо се раздаваше и воюваше на терена, а извън него имаше голямо и добро сърце.
През целия си живот той остана здраво стъпил на земята. Неизкушен от славата и благините. Не натрупа омраза, нито известност, не направи капитал от успехите си. И не се скара с никого. Майтапчия. Няма да забравя една история, разказана от фенове. Футболист от противниковия отбор дълго и упорито дърпал Туньо за фланелката. Накрая той паднал и съдията свири фаул. След което, изправяйки се, Трифон си свалил фланелката и великодушно поискал я "подари" на грубиянина. Съвсем в стила на зевзека от Горна Липница.
Освен голям футболист, той бе и един много добър човек, с чиста душа, скромен. Винаги е казвал "ние", а не "аз". Нито веднъж не наруга никого. Говореше за единението на българския футбол. Казваше как новите поколения трябва не просто да играят за България, а да се борят и да дават сърцето си на терена за България. Посмъртно получи "Венец на победителя". Всъщност той приживе вече го беше получил. Защото винаги е бил победител в сърцата на хората, които го обичаха.
Признаваме или не, с Трифон Иванов си отиде и част от нас. От дръзката ни и щастлива младост, когато хора като него ни възпираха да поемем пътя към Терминал 2. Затова е обяснимо, че в последния му път го изпратиха толкова много хора, а форумите бяха препълнени с тъга. Туньо пое по пътя от "българския отбор на мечтите" към небесния отбор. Където със сигурност ще има запазено титулярно място.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
