Вятър на промяната с вплетени аромати на революция, освен стереотипните ром и пури, вее от няколко години откъм Куба. За пред света Островът на свободата, управляван от братята Фидел и Раул Кастро вече половин век и горе-долу от също толкова под желязно търговско ембарго от Щатите, е достоен вече за елементарните благини и технически достижения на XX и XXI в. Средностатистическият кубинец на теория вече може да си купи нов западен автомобил - последното от 3 януари насам, да се сдобие с мобилен телефон, с компютър, да развива собствен бизнес в разкрасителните услуги, транспорта и земеделието...
На теория звучи добре, но на практика не е точно така. Липсва или в най-добрия случай - налице е дефицит на платежоспособност. От години средното месечно възнаграждение в Куба е 300-320 песо (неконвертируеми, защото има и конвертируеми, за чужденци). Което цифром и словом прави приблизително
заплата от 20-25 щатски долара
С подобна заплата много трудно кубинец може да се възползва от благословията на указа, с който Раул Кастро разреши купуването на вносни автомобили, които гордо си стоят от няколко дни в автокъщи, основно в Хавана, на баснословни цени. Указът, който се отнася само до няколко определени марки и модели, съдържа и цял куп условия и правила.
Схемата, според документа, е държавни предприятия да внасят автомобили и да ги продават с 20-процентен данък на фирми, които пък ще ги препродават с няколко процента надценка и 10 процента специален данък. Всичко това надува крайната цена с около 50 на сто.
Ето защо разочаровани кубинци от няколко дни гледат тъжно през телена ограда "Пежо" 4008 за 239 500 долара, при положение, че по каталог френският производител го дава за 46 000 долара. Или пък "Хюндай Соната" 2010 за 60 000 долара, а "Фолксваген Пасат" от същата година - за 67 500 долара, според кореспонденция на АФП.
Досега само дипломати и някои привилегировани кубинци, както и не особено голям брой чужди фирми в Куба имаха това право. С важната подробност, че влезе ли кола на острова,
завинаги остава там...
Ето защо оскъдният автопарк и в момента е от стари американски коли от 50-те години и съветски лади, москвичи от 70-те и 80-те години и тук-там волги, даже и варшави.
Абсурдните такси и данъци за колите правителството аргументира с това, че ще ги събира в специален фонд за развитие на обществения транспорт. На много места такъв изобщо липсва, а на други - като в столицата Хавана например, е напълно в реда на нещата по улиците да върви т. нар. камейо (камила от исп.) - интересно инженерно решение на дървен пътнически салон, силно наподобяващ този на истински автобус, само че много първобитен, теглен на принципа на полуремаркето от... камион! Така е още от времето на "специалния период", обявен от Кастро при рухването на СССР и социалистичския блок в началото на 90-те години, когато Куба загуби над 80 на сто от партньорите и доставчиците си, а БВС се срина с повече от една трета. Грохотът и пушекът на "камилата" не се нуждаят от коментар, както и какви смущаващи усещания от нечие сладострастие или шега може да има една дама в претъпкания обикновено "автобус". Ето защо в Куба си е почти задължение да не се возиш (разточително!) сам в кола, а да качиш стопаджии. Ако пък кандидат-пътниците край шосето са полицаи или военни, въобще и не си помисляй да се правиш на разсеян, ами направо спирай и ги качвай!
С други думи, икономическите промени в Куба през последните години въобще не са чак толкова драматични и фундаменални, но нещо е повече от нищо, все пак. И като говорим за транспорт, редно е да се спомене, че Хавана започна да отпуска преди няколко месеца лицензи на частни превозвачи, включително за таксиметрови услуги. С тази малка подробност, че и горивото, и тарифите, и маршрутите, и графикът на движение се определят от... държавата.
"Не е лесно",
ми казваше преди години иронично популярната шега Раул, чиято къща бе в самото сърце на Хавана.
През 2008 г. и друго важно "чудо" сполетя кубинците - вече можеха да си купуват мобилни телефони, както и компютри, също и телевизори и видео, но повечето така или иначе ги имаха по един или друг начин. С телефоните обаче нещата стояха малко по-различно - подобна "привилегия" бе само за чужденците и правителствените служители (както е за повечето благини в Куба де). Де юре и де факто кубинец можеше да се сдобие с GSM само чрез трета страна и нямаше право да сключва договор с телекома (естествено единствен и държавен) на свое име.
Безкрайно много неща не се промениха с телефонното "разхлабване" - поне в началото да имаш в джоба опростен модел Nokia 1112 струваше 58 долара, както и 65 долара първоначална регистрационна такса. Минута разговор в страната струваше 65 цента, а извън граница, до САЩ например - цели 2,7 долара. Кубинецът обаче е с несломим дух и всички тези "затруднения" не попречиха в момента 85 на сто от 11,2-милионното население да има мобилен телефон, нищо че в повечето случаи само звъни и затваря, за да знае отсрещната страна кой се обажда и да намери по-евтин начин за комуникация. Нито пък на 1000 души да се падат по около 75 компютъра, т.е. над 830 000 машини за домашно ползване. Но не всички, да не кажем половината, от имащите компютър са с достъп и до интернет. Властите отвориха и над 100 интернет кафенета в цялата страна, но все пак това си остана скъпо удоволствие: 60 цента на час (за достъп до "островните" уеб страници) и до 4,5 долара на час за световната мрежа.
"Не е лесно" при такива заплати, но от две-три години владеещите занаят - дърводелци, ключари, фотографи, фаянсаджии, козметици, фризьори, прочие, могат да се регистрират като самонаети. Работилнците и салоните, в които се трудят, остават държавни, но те могат да са пълни господари в тях, стига да плащат данъци и наем на държавата. Както казахме, нещо е повече от нищо, а и това последното никак не е малко.
По същия начин стои и въпросът със земята - тя пак си е
неприкосновена държавна собственост
и не може да бъде продавана. Но докато се обработва, тя е на гражданите и не може да бъде изоставяна, обясни в първия ден от новата 2014 г. на пресконференция кубинската посланичка в София Тересита Капоте Камачо.
От думите й стана ясно, че следващата икономическа промяна в Куба ще е фокусирана върху Закона за инвестициите, според който "51% от капиталите принадлежат на Куба, а 49% - на чужденците, които инвестират, а договорът се подписва за определен брой години". И тази промяна цели да направи закона по-гъвкав към инвеститорите. "Защото се нуждаем от повече инвестиции", обясни Камачо, която владее перфектен български език, тъй като значима част от живота й е преминала в страната ни.
"Икономическите промени в Куба не означават, че ще се отказваме от социализма, тъкмо обратното. Желаем да усъвършенстваме нашия социализъм, имайки предвид, че обстоятелствата се променят. Латинска Америка строи социализма на ХХI век", отсече пратеникът на Кастро у нас. Е, явно ще е социализъм, но с пазарни елементи.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
