Израснала съм в град, подобен на Лясковец, при това на крачка от него.
От детството си спомням един особено агресивен чичко, който непрестанно се дразнеше от детските ни закачки и ни заплашваше с бой. Родителите ни предупреждаваха да не се доближаваме до него. Естествено, ефектът бе, че всички хлапета смятаха за връх на смелостта да се приближат до човека и да му изкрещят някоя детинска подигравка, а след това да си плюят на петите.
За щастие, чичкото нямаше ловна пушка. За разлика от лясковчанина Петко Славов, акцията по залавянето на когото се превърна във връх на абсурда.
Тепърва ще стане ясно кой и как ще понесе вината за това, че неуравновесен човек с оръжие уби една барета и рани други трима при опит да бъде обезвреден. Но думата ми тук е за друго - кой даде на този човек оръжие? Кой е позволил мъж с откровени психични проблеми от години да отправя заплахи срещу деца, играещи в училищен двор, и това да си остане единствено повод за преписка между институции, които обичат да вадят кестените от огъня предимно с чужди ръце. Ако се беше намерил някой, който да вземе проблема присърце преди две години, директорът сигурно нямаше да стига до безсилното решение да издава заповеди хлапетата да не играят в близост до дома на лудия с пушката. При това, както всички знаем, любимото занимание на децата е да престъпват заповеди, за да демонстрират смелост. Не ми се мисли какво щеше да стане, ако в един прекрасен ден Петко беше извадил оръжието и го беше насочил срещу тийнейджърите, които играят под прозорците му. И всичко това благодарение на откровеното безхаберие на институциите, които сигурно
до последно са си препращали писма, с които да измият ръцете си
и да прехвърлят отговорността другиму.
За Бога, става дума за деца! Представям си как при първото писмо от Петко някой чиновник, чудещ се как да уплътни работното време до пет часа, е изкоментирал, че този е "някаква откачалка". И, ако не го е хвърлил в кошчето, сигурно го е пъхнал при купа други писма, на които никой няма намерение да отговаря. При третото писмо всички вече са свикнали - "Пак оня ненормалният". При това за такива хора има лечение и то може да бъде постановявано принудително, ако те представляват заплаха за околните. Прокуратурата издала постановление, но човекът отказал да се лекува - и толкова. Всички са вдигали рамене - "Ами той, Петко, не е наред".
"Да не си наред" е стигма - всички ще минават по-надалече от тебе, но никой няма да ти помогне. Особено ако сам не искаш. В последните 20 години разграденият двор, кой знае защо наричан "държава", разби тотално всички механизми, по които един такъв човек можеше да бъде санкциониран, "взет на отчет", както се казваше навремето, и да бъде накаран да си пие лекарствата. Сега в името на човешките му права той не може да бъде принуден да отиде на лекар, за да му поставят вярната диагноза и да се лекува своевременно. За сметка на това може да бъде атакуван посред нощ от отряд за борба с тероризма, когато нещата загрубеят съвсем. Градският Осама бин Ладен, живеещ в своята емоционална пещера от четири години и замерящ децата с буркани и заканителни писма. Дали все пак не можеше да бъде избегната ефектната възможност чрез намесата на барети да отвоюваме училищния двор за децата от Лясковец? Типично нашенско решение на проблема - да си траем, докато нещата могат да бъдат решени по мирен начин и проблемът да бъде предотвратен, без да придобива размерите на трагедия. Но на финала да се намесим ефектно и с гръм, придавайки на драмата кървави измерения, които сигурно са можели да бъдат избегнати.
Например ако в началото някой беше обърнал навреме внимание на това, че Петко започва да се изолира от хората и да става агресивен към тях. Ако майката (по всяка вероятност, както всеки близък на човек с психичен проблем) не беше прикривала ставащото и отлагала търсенето на помощ. Все поради усещането за стигма, което винаги взема превес у нас, когато си имаме работа с човек с психични отклонения. Да го пратим на лекар, е все едно да го прокълнем. Да признаем пред околните, че пие хапчета, означава да го бележим с доживотен печат на челото. А още колко са като Петко? Без диагноза, без лечение, просто "малко странни" в очите на близките си, "затова да стоим по-далеч от тях". Чист късмет е, че не всички трупат у дома си боен арсенал - някои вместо това складират стари вещи. Други складират отчаяние - и
на финала не стрелят срещу полицаи, а скачат от мостове или си драсват фитила
Обществото ни е научено да се отдръпва от тях, да ги отбягва като прокажени - и те по неволя стават такива.
Говорят се куп глупости за световни дни на психичното здраве и кой знае колко неправителствени организации "усвояват" пари по проекти, свързани с човешкото отчаяние, липса на перспектива и невъзможност за адаптация. В същото време няма човек, институция или механизъм, които да отнемат пушката на лудия и да му подадат ръка в момента, когато му е нужно лечение. А Чеховото правило, че ако на сцената има пушка, тя задължително ще гръмне до края на представлението, важи не само за драматургията. То важи и за отчаяното ни общество, превърнато напоследък в театър на абсурда.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
