Христо е роден през 2006 година. И тази година трябва да бъде в първи клас. Първият звънец за него обаче ще удари в Испания - страната, в която много скоро след раждането емигрира заедно с родителите си.
Христо е един от десетте хиляди първолаци, които се губят на държавата за седемте години, докато станат на възраст за първи клас. Той е невидимото дете на статистиката - един от многото малчугани, за които държавата не знае къде се намират в момента. Неотдавна индиректно това призна и просветното министерство, съобщавайки, че очаква в класните стаи да влязат 64 000 първокласници. По данни на НСИ обаче през 2006 година са се родили близо 74 000 деца. И част от тях попадат в мъртвата зона на институциите.
За да не сме голословни - това са данни, които се повтарят последователно в няколко поредни години. Миналата година например около 60 000 малчугани прекрачиха училищния праг за първи път. Родените през 2005 година обаче са 71 075. Отново разлика от приблизително 10 000 деца, за които никой не знае къде са. Защото никой не се и интересува. Част от тях спокойно може да са емигрирали - като Христо, и да бъдат проблеми на нечия друга статистика, която се тревожи за нарастването броя на емигрантите. Друга част обаче може просто да е потънала в гетото - там, където ходенето на училище е желателно само за да не ти спрат детските надбавки. Ако не запишеш детето в училище обаче, няма как да разберат, че си го спрял. И когато на 12 години се ожени, за статистиката то няма да бъде отпаднало от школото, защото никога не го е посещавало. Говорим, че държавата трябва да има политики за тези деца и за привличането им в класните стаи. Но как да ги привлече, след като не може дори да ги преброи? След като не знае кои от тях няма да сричат "Аз съм българче", защото ще бъдат част от поредната вълна гурбетчии, и кои няма да го сричат, защото така и няма да научат буквите. И едните, и другите, би трябвало да са нейна грижа. Още повече, че напоследък излизат шокиращи цифри и при данните за отпадането от училище на по-големите ученици. Оказва се, че най-същественият фактор, който ги пъди от класните стаи, е бедността. Поради липса на средства в клас спират да влизат над 50 на сто от всички отпаднали деца. Едва след това идва липсата на мотивация да учиш, както и емиграцията. С децата на гурбетчиите държавата впрочем също си има сериозни проблеми, когато някои от тях решат да се върнат и да запишат детето в общообразователно българско училище. Несъвместимостта на образователни системи и програми кара тези деца да повтарят класове, защото не могат да наваксат с материала. Неслучайно до неотдавна се говореше, че трябва да се въведат някакви курсове за адаптация на децата на емигрантите, в които те да компенсират пропуснатото в училище. Защото кризата в някои от лелеяните от гурбетчиите страни започна да ги връща обратно. А родното училище не е подготвено да ги посрещне. Защото, за да знаеш каква политика да приложиш спрямо тях, първо трябва да знаеш къде са. А изпуснеш ли ги още преди първи клас, те потъват. Във вечната черна дупка на статистиката - при това числото 10 000 не може да бъде наречено статистическа грешка.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
