Случвало ли се е скоро да заседнете в асансьора? И след колко време дойдоха техниците? Ако това се случи след няколко години, твърде е възможно да не се намери майстор, който да го оправи. Асансьорен техник, шлосер и фрезист се оказаха в списъка на най-нежеланите професии, които никой от тийнейджърите не иска да учи. А ако пожелае, най-вероятно ще е с успех някъде около 3,00, и след пет години учене в професионална гимназия ще има нужда от допълнително практическо обучение, за да може все пак да поправи асансьора.
Горе-долу такива са нещата в професионалното ни образование, което от много време кара на командно дишане. За последните десет години сме закрили 60 такива гимназии, отделен е въпросът колко от останалите преподават измислени специалности с единствената цел да запазят учителите от съкращение, а не да подготвят реални специалисти.
След като преименувахме техникумите в професионални гимназии, те някак лека-полека започнаха да изчезват, премазани от псевдоконкуренцията на десетки училища, които се самообявиха за елитни, защото преподават два часа чужд език повече. В момента в повечето професионални школа, като изключим икономическите и тези в ИТ-сектора, отиват предимно ученици с тройки. От новите технологии за пет години те успяват да усвоят само висенето в социалните мрежи. И, ако въобще попаднат на работа по специалността, трябва да учат всичко отначало. Всъщност няма как да е другояче, след като десетки гимназии си измислиха несъществуващи специалности, които звучат атрактивно, но на практика за тях работа няма.
Разминаването между професионални гимназии и бизнес вероятно ще стане особено видимо, когато бъде въведена така наречената дуална система на учене чрез работа. Сега тя съществува в страни като Германия и Швейцария, затова говорим за нея като за "немски модел". Всъщност това е добре забравеният стар български модел, който съществуваше в годините на социализма и след това бе ликвидиран паралелно със западащата ни индустрия. В онези времена учениците от техникумите караха кажи-речи целия последен курс от обучението си в завода, влизайки в класната стая само ден или два. И на практика в деня, който си вземеха дипломите, бяха готови майстори, които могат да бъдат назначени на работа.
Тогава обаче плащаше държавата. Доста е спорно дали сегашният ни бизнес ще бъде готов да даде пари за обучение на бъдещи кадри, след като голяма част от него се затруднява да плаща заплатите на сегашните си работници. В Германия, където фирмите поемат над 80 на сто от тежестта на тези обучения, на тях се гледа като на инвестиция. Влагаш пари в хора, които след това ще назначиш на работа. У нас бизнесът не знае дали ще оцелее след две или три години, когато учениците, в които е инвестирал, завършат и трябва да бъдат назначени. Малко са браншовете и фирмите, които са способни да планират дейността си в по-далечно бъдеще.
Да не говорим, че е възможно много от вече обучените по този начин младежи да поемат на запад още в мига, когато получат професионалните си тапии. Защото там ще им плащат по-добре. Неслучайно по време на дискусията за въвеждането на този модел фирмите първо попитаха каква ще е финансовата рамка - сиреч колко ще плащат. Ако се окаже, че и те, и държавата не са готови да дават пари, твърде е възможно да получим немски модел "по български" - хем го има, хем не работи. Няма да е за първи път.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
