Любомир Кючуков, директор на Института за икономика и международни отношения
Коя е основната опора на властта на Владимир Путин в Русия? Отговорът е лесен - и парадоксален: НАТО. С подварианти ЕС или просто САЩ. През последната година, откакто започнаха събитията в Украйна, рейтингът на Путин расте, а подкрепата на външната му политика остава стабилно на нива над 80%. Едва ли може сериозно да се твърди, че над 100 милиона руски граждани трудно се ориентират в международната проблематика или са изцяло заблудени. Последният пример е реакцията на убийството на Борис Немцов, което разтърси Русия, но не разклати подкрепата за Путин. До голяма степен и поради реакцията на ЕС и САЩ, включително тежките обвинения спрямо руския президент и искането за международно разследване от страна на Европарламента, които веднага трансформираха проблема от вътрешнодемократичен в международно-конфронтационен, подкопавайки опозиционния му потенциал.
Путин върна на Русия усещането за държавност - което за обикновения руснак (а впрочем и почти навсякъде по света) е преди всичко синоним на власт и ред. И още по-важно - той възстанови чувството за собствено достойнство и национална гордост на нейните граждани. В продължение на десетилетие след разпада на Съветския съюз Русия бе в състоянието на унизена свръхсила - няма руснак над 35 г., който да не си спомня едночасовото предаване на живо на всички световни медии от летището в Дъблин и отворената врата на президентския самолет, през която така и не се появи умореният (официално) и пияният (по всеобщо убеждение) Елцин. Русия се върна на международната сцена (включително като ключов фактор при кризата с Иран и в Сирия) и тропна по масата (в Грузия и Украйна), показвайки, че старите рефлекси са живи.
Русия реагира на икономическата криза в света като всяка една държава, чиито управленски традиции и условия позволяваха това - мобилизирайки целия национален ресурс.
Путин концентрира политическата власт - което не бе особено трудно: Русия винаги е била силно централизирана държава, независимо дали начело е стоял цар, генерален секретар или президент. Той мобилизира икономическия потенциал на страната - което също не съставляваше проблем: при състоянието на руската икономика, доминирана от мощни държавни структури в енергетиката и други ключови отрасли и "назначени" политически зависими олигарси в частния сектор. И консолидира общественото мнение - за което пък ние, като НАТО и ЕС, му оказахме неоценима помощ, заемайки мястото на необходимия в такива случаи външен враг, който да направи второстепенни вътрешните проблеми. Всичко това, пренебрегвайки пътьом някои правила и постулати на демократичното поведение. Но в това отношение Русия съвсем не е уникална - същия подход избраха и Ердоган в Турция, а дори и Орбан в Унгария. И той определено проработи, позволявайки единно, целенасочено и координирано противодействие на кризата - особено на първоначалния й етап.
Москва е огромен град. Но в него няма място за свой Евро-Майдан. Нито пък е вероятно да стане център на поредната цветна революция в постсъветското пространство. И не само защото Путин не е Янукович. Или пък силовите структури са много по-силни. А защото обществото не е разделено и конфронтирано. Затова и немалка част от демонстрантите след смъртта на Немцов протестираха срещу самото политическо убийство - но не и срещу Путин. Нещо повече, Тбилиси и Киев оставиха убеждението за активно чуждо политическо и финансово присъствие по време на събитията там, което е най-сигурният начин да се настроят руснаците срещу подобен сценарий у дома.
Европейският съюз не е кауза в Русия. За нея отношенията с Европа никога след Петър Първи не са се формулирали като "интегриране в", а по-скоро като "сътрудничество с". Русия винаги е държала да бъде самостоятелен и най-вече равнопоставен (нерядко разбирано дори като доминиращ) играч спрямо Европа. Политиката на ЕС не само спрямо кризата в Украйна, но и като цяло - на изолиране или най-малкото създаване на буферна зона по западните руски граници, само задълбочи тези нагласи.
А приемането на прибалтийските страни за членове на ЕС и НАТО при наличието на неколкостотин хиляди рускоезични техни жители със статут на "неграждани" и ограничени граждански права създаде в Русия твърдото убеждение, че става дума не за принципи и ценности, а просто за двойни стандарти. И й осигури морален аргумент за намеса в "близката чужбина" - за защита правата на етническите руснаци. Европа не е до край коректна и спрямо Украйна.
Самото Споразумение за асоцииране ЕС-Украйна, дало тласък на всички последвали събития, незадължително води към членство. Турция има такова от 1963 г. А по отношение на евентуалното присъединяване към ЕС се използва дипломатическата формулировка "подкрепяме стремежа на Украйна за членство" - което не е равностойно на "подкрепяме членството".
Неотдавна германският канцлер Меркел заяви, че сигурността и стабилността в Европа не могат да се градят без Русия. Още по-малко - срещу Русия. Което беше предупреждение срещу превръщането на конфронтацията от последствие в цел. Тъй като се създава впечатлението, че това състояние започва да устройва не малко политически лидери - не само в Русия. Конфронтацията в евразийското пространство няма да облагодетелства нито един от участниците: тя доближава риска до границите от пълномащабен конфликт, изтощава ресурсите на участниците (за Русия това вече е видно), в геополитически план тласка Русия на изток в търсенето на нови съюзници (Китай, Турция, Индия, но и Египет и Иран), освобождава място за утвърждаване на нововъзникващите световни центрове.
* * *
Този текст не е за Русия. А за нас - като ЕС и като НАТО. И преди всичко като България, членка на ЕС и НАТО. Защото освен задължението да се придържаме към вече взетите решения ние имаме и отговорности за тяхното взимане. А при над 6000 убити украински граждани за една година едва ли можем да претендираме, че нашият свят е населен само от праведници.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
