Футболът превръща склонността към насилие в изкуство
Далеч по-срамната Берлинска стена е паднала пет години преди този решителен за спорта миг. Футболистите с бели фланелки, украсени с жълто, червено и черно скачат, за да защитят германската врата на четвъртфинала от световното първенство от 1994-а. Не съм близка с играча в червено, но футболът е част от моето детство. По времето на Желязната завеса баща ми ме водеше всеки уикенд на големия софийски стадион: бях липсващото момче на семейството. Напъвах белите си дробове, за да викам срещу "червените", армейския отбор ЦСКА (в който е тренирал и Стоичков) и се палех за "сините", "нашите", клуб "Левски", наречен така в чест на прославения революционер Васил Левски, "апостола на свободата", жертвал се в борба срещу османската власт. През 1994-а вече зная, че от времето на детството ми Армията се е променила много, но дори по-добре платени и по-добре тренирани, "червените" нямат шанс да хванат следващия полет на Fly Emirates, така че не знам дали да се безпокоя или да се надявам пред стоп-кадъра на този изстрел.
Българските футболисти
вече са елиминирали френския национален отбор
от чиято игра междувременно се научих да се вълнувам. Но в тази 74-а минута на мача срещу германците моите бивши български сънародници са водени с 0:1, нещо напълно очаквано.
Футболът използва експлозивната мъжка склонност към насилие (която дреме и у жените). Още по-добре, той я превръща в изкуство. Инструмент на тази храброст е нервната система. Подобно на цигулка, той филтрира бруталността, за да я хармонизира по изключителен начин с помощта на няколко тънки нишки, свързани с мускулите на краката: отдалечаващ палеца, гребеновиден, близначни мускули, перонеални мускули, двуглавия и седалищния. Те трябва да се съкращават денем и нощем, да придадат ритъм на яростта и благородството. Да овладеят кръглата топка, оформена така, че да им убягва, да я водят и да заблуждават съперника за движението й, да я поставят там, където искат да бъде и след това да я запратят право в мрежата. Европейски шампион през 1992-а, Стоичков е на върха на изкуството си: какво ще направи той в такъв решителен миг?
Червеният магьосник е твърде импулсивен
често обижда съотборниците си, ругае съдиите, събрал е цяла колекция предупреждения и наказания. Невидим гняв се е натегнал като пружина в № 8. Мощен ритник, може би заблуждаващ? Опрян на десния си крак, той нанася шут с левия - маестрото е левичар! "Берлинската стена" е надвита: в 75-а минута Стоичков изравнява. Нечувано! Изключителна красота: всички прегрешения са забравени. Внезапно българските "цигулки" се включват в унисона. В 78-та минута Лечков отбелязва. Германия е победена. България достига полуфиналите на Световното първенство през 1994-а. Страната се чувства европейска, какво говоря, направо световна! Стоичков най-сетне ще получи Златната топка, отказвана му дотогава заради лошата му дисциплина. Следващите години виждат залеза на кариерата му, спортната преса с удоволствие се заяжда с него. "Неконтролируемият" голмайстор днес живее като треньор в родината си. С Филип и Давид не пропускаме футболен мач. И винаги забелязвам лошото момче, дебнещо мига, в който ще отправи виртуозен изстрел.
(Текстът е от личния блог на Юлия Кръстева и е поместен в сайта "Площад Славейков". Думите на Кръстева са част от изложба на открито в Париж, посветена на предстоящото Европейско първенство по футбол.)
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
