Тези дни дори и онези българи, които не знаеха какво е Бръшлянова лига, разбраха. Благодарение на Стефан - момчето, сбъднало в пъти американската мечта, след като 8 престижни университета в САЩ му предложиха прием. Онова, което направи впечатление, бе, че още в първите му интервюта медиите му зададоха въпроса "Ще се върнеш ли у нас?" Въпрос, който неизменно задаваме на всеки емигрант, постигнал успехи някъде навън. И на който запитаният, притеснен от това дали няма да се окаже недотам патриот, отговаря, че ще го направи, "стига да има възможност".
Може би е вече време да спрем да ги питаме. Хората, отишли веднъж навън, трудно ще бъдат изкушени да се върнат обратно, и проблемът на държавата ни би трябвало да бъде не как да ги върне, а как да използва потенциала им, докато са навън. Няма защо да се лъжем - докато не създадем на тези хора среда, в която да се реализират, те няма да си дойдат у нас. Под среда се разбират не само високи заплати, а и създаване на чисто професионални възможности да разгърнат потенциала си, което трудно се случва, когато един университет или институт на БАН се чуди как да изпроси от спонсори пари за насъщни ремонти и плащане на сметки, вместо за скъпа апаратура. Среда е и липсата на дупки по улиците, и правилата, които важат за всеки, а не само за онзи, който няма възможност да си плати. Иначе казано, няма как да върнем тези хора и да ги поставим в стерилна среда, като ги изолираме от всичко, което отблъсква от България нас самите.
Впрочем не е вярно, че те не се връщат. Част от тях си идват само за да чуят от евентуалните си работодатели "Ти си прекалено квалифициран за мен" - разбирай "Нямам толкова пари, че да платя за скъпото образование, в което си инвестирал". Да се опитваме да връщаме тези хора у нас наподобява една неотдавнашна реклама, при която скъп лаптоп се използваше да подпира крака на маса. Ако не можем да дадем шанс на потенциала им, нека направим друго - да потърсим начин, при който те да помагат на страната ни отвън, вместо гузно да питаме "Ама ти няма ли да се върнеш?" Нещо повече - ако ги използваме умно, имаме шанс да възпитаме следващи поколения, които все пак да се опитаме да задържим. Защото те могат да останат тук, само когато се натрупа достатъчно критична маса от мислещи и умни хора, с които могат да гледат в една посока. Вместо това държавата ни троши луди пари да прави турнета сред успелите в чужбина, за да ги убеждава да се приберат тук, и категорично отказва да мисли за онези, които все още е в състояние да задържи. Нещо повече - ние не смятаме тези хора за успели, докато не ги признае някой навън. Може би затова всеки българин си има не българска, а американска мечта. И съответната поговорка, че "никой не е пророк в своето село". Успешните тук неизменно би трябвало да се чувстват като втора ръка, ако съдим по изказванията и на политици, и на интелектуалци за "изтичащите ни навън мозъци". Питам се как се чувства дете, избрало да бъде студент в Софийския университет, след като непрестанно слуша "Най-талантливите заминават". Преди време едно правителство направи "Българският Великден", който бе адресиран към всички други, само не и към българите, които остават тук, плащат данъци и ходят на избори. За да гласуват за същите хора, които ги пренебрегват с лека ръка в името на онези, които са излезли навън, постигнали са успехи там и отдавна не се чувстват като продукт нито на българската образователна система, нито на обществото ни. Щеше ли някой да обърне внимание на Стефан, ако беше останал в България, за да сбъдва мечта, наречена "българска"? Впрочем нея и никой не я е дефинирал. Може би защото на българска почва мечти не виреят.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
