Случи се така, че няколко години преживях в една красива централноафриканска държава. Столицата й, основателно наричана перлата на Атлантическия океан, със своите космически стъклени сгради, плажове за богати туристи и лукса битуваше не в началото, а дори в средата на XXI век. Още през миналото столетие някой се беше сетил да направи в иначе не голямата по население страна писта за Формула 1. В същото време върху огромната й територия, голяма част от която представляваше истинска джунгла, живееше пъстро и коренно различно население: компютърните хора от големите градове и полудивите племена от времето на Адам и Ева представляваха един народ. Заради уникалността на нравите, бита, фолклора и философията на примитивните племена правителството не само че не желаеше да ги цивилизова, а напротив - грижливо ги пазеше точно такива, каквито са били от векове.
Пришълците от миналото обитаваха своите сламени колиби и намираха в гората всичко, което им е нужно, за да живеят. Необичайната суша, от която много от реките пресъхнаха обаче, една година ги принуди да слязат в градовете. Само там имаше вода. Мокубаите, така се наричаше племето, дойдоха с лъковете и стрелите, полуголи, само с тясна препаска около бедрата, скриваща само най-интимните им части. Стегнатите си голи гърди пък жените показваха без никакво притеснение. Нещо повече, те излъчваха такава гордост, че скрупольозният европеец с основание се замисляше, дали в тази жега дрехите не са нещо съвсем излишно. Имаше само една причина майките да се отдръпнат нанякъде, където никой няма да ги вижда. Това е, когато кърмеха бебетата си. Свършеха ли, пак се връщаха при останалите, все така голи и красиви.
Но тези деца на дивата природа едва ли могат да бъдат пример на нас, които сме чели справочника "Как да се държим в обществото", имаме профили във Фейсбук, открили сме еманципацията и феминизацията, превърнали сме моловете в свой втори (при това предпочитан) дом, правим си селфита, брелфита и дискутираме дълго и безплодно за щяло и нещяло, като че ли нямаме други проблеми.
Красивата майка и бунтарка Деница Панайотова миналата седмица доби завидна популярност. Тя се оказа в точното време, когато синът й Искрен огладня, на точното място - в мола. И кърмачката стана звезда. В името на обективността, обаче, трябва да признаем заслугите и на онзи скромен охранител, който й е забранил да нахрани детето си. Кой е прав и кой не, занапред, както се чува, ще решава съдът. Общественото мнение обаче избълва куп становища, но така и не стигна до консенсус. Но доколкото познаваме жените и уникалната им способност да натикват мъжете в миша дупка, сигурен съм, че проблемът с кърменето в мола вече е решен в тяхна полза.
Странното в тази история обаче е не че се е случила, а че предизвика толкова шум. Та кърменето на обществено място не е нещо ново и непознато у нас. Нали пред очите на всички, в сгради много по-високопоставени от който и да е мол, вече четвърт век, че и повече ненаситни юначаги сучат яко от непресъхващата държавна гърда. Захапали зърното й, смучат, дърпат, а бузите им растат и руменеят. И нито един съвестен охранител не се опита да ги спре или да им направи забележка. Благодарение на якото сукане днес ги няма: "Кремиковци", БГА "Балкан", бая банки от ерата Виденов. Последното засега яко и напоително папкане отнесе в небитието четирите милиарда на КТБ. Опитите те да се възстановят са съвсем напразни. Природата и обществото все още не познават случай изсуканото да се върне обратно там, където е било.
Та каквото и да отсече съдът по въпроса за кърменето в мола, нещата генерално няма да се променят. Едни ще продължат да си бозаят до изпотяване от витаминозната държавна нянка, а за другите и чаша вода е утешение. Дано поне да е минерална.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
