"Българинът винаги къса плода, преди да узрее". Това са думи на Кольо Карамфилов - художника, бунтаря, бохема. Човекът, който не се побираше в прилагателни. Който си отиде на 50, но остана на 20. Както мнозина други от поколението, което прегоря, балансирайки на ръба между две епохи. Нетърпеливо да откъсне плода, преди да е узрял, понеже не му останаха сили да доживее до зрелостта му. Поколението бушон. Отчайващо близо до моето. Децата, израснали в една епоха на ограничения и изминали зрелия си път в друга, която те мачка просто по дефиниция. Хората, чийто живот премина в бутане на системата.
На няколко системи, които не приемат различието - и подравняват, подравняват. Докато над различните остане само трева.
Миналата година загубихме Чочо. Тази година си отиде Кольо Карамфилов. Загубихме Гого от "Тоника" - гласа на бургаските вечери от детството ни. Отидоха си рибарските мрежи на носталгията към миналото, което все по-често изглежда обитавано от призраци. Всеки път, когато пуснем хумористично предаване от миналото и нямаме сили да се засмеем, защото виждаме Велко, Чочо, Адама - хора, които вече не са между живите. Хора, които са белязали живота ни, които са формирали света ни и, благодарение на които детството и младостта ни са придобивали плътност и цвят. Които са били част от шегите ни - на поколението, расло с "Оркестър без име", за което широкият свят приемаше невинния облик на "Кока-Кола" и бонбонки "Тик-так". Което попълваше лексикони и не обитаваше Фейсбук. Което строеше пясъчни замъци и живя в тях, затова и си остана незащитено.
С всяка подобна смърт и моето поколение внезапно осъзнава, че загубата на битката е близо. Че краят й приближава с всеки осиротял телефонен номер, който изтриваме от паметта на телефона си, за да преселим неговия собственик в безмълвната памет на изтичащото време. Най-нещастното поколение. Или най-щастливото - кой знае. Живяло под знака на проклятието, наречено "интересни времена", които вземаха немилостиво от него - талант, способности, чар. Отиват си най-чаровните деца на една епоха, която брутално се надсмиваше над тях. Хора, които се готвеха за победи, а преглъщаха на маса поражения, нанесени им от едно общество в състояние на перманентен демонтаж и оцеляване, в което талантите дишат трудно. И живеят трудно. Кольо Карамфилов казваше в интервютата си, че се чувства като емигрант в България. Създаде "Ръб" - и живя по ръба на едно време, което търпи и припознава само омесените от друга мая.
Живя с ирония и намигане - към себе си и околните. Искаше да се пресели от мълчаливия свят на картините в света на киното - на движението и звука. Още един неузрял плод. Чочо пък и до днес си остана внезапно изгубеният хъш на българския театър. И на живота си.
Внезапно изгубени - може би това е думата, която ще чуваме все по-често за хората около себе си. И все по-често, като поколението на родителите си пред черно-белите ленти ще се сепваме пред метафорите на изтичащото време. И ще се превръщаме в негови емигранти. Затова е добре да пазим хората в цвят, звук и мирис, докато все още съществуват край нас. Докато не са се юрнали по кой знае какви небесни пасбища, където сигурно оценяват талантите свише, но за сметка на това ги няма край нас - тук и сега. Да ги обичаме, преди да се превърнат в емигранти от живота ни. Така и ние няма да емигрираме.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
