Когато преди няколко дни парламентът прие текст, с който на практика разреши обучението на деца под 16 години у дома, се поразрових в предишните материали, които медиите са писали по темата. Според някои от тях в момента вкъщи учат около 800 деца. Според други - 200. Последните данни, посочени и от Асоциацията за домашно образование, и от председателя на парламентарната просветна комисия Милена Дамянова, са за 500 души.
Всички тези цифри показват само едно - държавата има проблем. При това сериозен проблем с разминаването на броя на децата, които не посещават училище, и онези, които реално получават някакво образование у дома. Тя просто не е в състояние да преброи колко са онези тийнейджъри, които по някаква причина са останали извън света на общественото образование, и има ли сред тях такива, които не получават дори и начална грамотност. Камо ли пък да установи дали в някои от тези семейства с децата не се злоупотребява, като биват карани да работят отрано, получават религиозно образование в ущърб на светското или чисто и просто се нарушава тяхното основно право и желание да общуват с връстниците си. За това, че в дома им ще липсват умилителни ритуали от сорта на първи учебен ден или абитуриентски бал, тук дори не става и дума.
Не вярвам и новият закон да подобри това. Той просто ще отвори по-широко вратата за това родители, които смятат, че общуването на децата им със света около тях им носи повече негативи, да оставят малките у дома на напълно законно основание. Въпросът е дали това няма да породи повече проблеми, отколкото ще реши. На първо място - кой ще прецени дали самите родители са достатъчно зрели, за да вземат подобни решения за бъдещето на децата си в ущърб на техните основни права. В доста от материалите, които родителите на домашни ученици публикуват по тази тема, се прокрадва тезата, че семейството е онова, което има основното право да решава какво се случва с детето му, а не държавата. Всъщност сърцевината на бунта на тези родители е не толкова в недоверието към самата образователна система, колкото към държавата като цяло. Проблемът идва в случаите, в които на детето се гледа като на собственост, за която решения може да взема само родителят, защото само той "знае" кое е добро за неговия наследник. В случаите, когато се пренебрегват желанията на самото дете. Така въпросното право на родителя много лесно може да се превърне в нож с две остриета. Може да изолира от света деца, които в един прекрасен ден ще пораснат и няма да знаят как да се държат с целия този свят, който до момента не са обитавали. Освен на свой ред да изолират децата си и така моделът да се предаде на следващото поколение.
Естествено, всяко дете е различно и по различен начин се справя както с общуването, така и с адаптацията си към околния свят - за някои малчугани седем годинки са прекалено крехка възраст за подобна среща, особено ако имат някакви ментални или физически проблеми. С отлагането на тази среща обаче тя става все по-трудна. Най-вече защото детето се обгражда със защитни стени и вече се затруднява да си създаде имунитет срещу усещането за враждебност, което светът около него излъчва. То все повече се затруднява да се превърне в част от него. Едва ли родителят винаги е в състояние да бъде точен барометър за това кога детето му трябва да навлезе в среда, помагаща за неговата социализация. Едва ли и която да било комисия, съставена от неясно какви специалисти, може да направи това. В този смисъл законът направи една реформа с по-скоро неясни последици - щом днес не можем да преброим тези деца, докато още са малко, как ще ги преброим утре?
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
