Познавам български политик от по-младата генерация, който се беше срещал с Маргарет Тачър. Когато се е срещал с нея, още не беше политик и се колебаеше дали да стане. Две години след тази наистина паметна и щастлива среща той почваше почти всеки разговор с въпроса "Извинете, Вие срещали ли сте се с баронеса Тачър?". Подозирам даже, че доста време не си е мил ръката, с която се е здрависвал, макар иначе да е чистофайник.
Въздействието на покойната министър-председателка на Великобритания върху хората беше огромно. Тя беше жена с желязна воля, човек, който се опитваше
да прави света такъв, какъвто си го представя
а не просто да превежда желанията на тълпите.
В годините преди 1989-а тя беше и символ на надеждата за милиони хора отвъд желязната завеса.
Повечето българи по времето на социализма знаеха малко за международната политика, понеже информационната система тогава работеше предимно с клишета, но през 1982 година целият свят изпита респект, когато Тачър нареди на британската армия и на флота да защитят Фолклендските острови. На 10 000 километра от Лондон британците не просто победиха, а смазаха аржентинската армия, която се намираше у дома си.
Не казвам, че това беше хубаво и по принцип не харесвам нещата да се уреждат със сила. Но Тачър не се колебаеше да я използва и това й спечели уважението на британците.
Спомням си и миньорската стачка от средата на 80-те години. А си я спомням, понеже по онова време Боровец се напълни с безработни английски миньори. Ние ги гледахме и се чудехме как е възможно с помощите за безработни тези хора да не излизат от кръчмите, в които ние влизахме по изключение, и да спят в хотелите, които за нас бяха недостъпни.
Миньорската стачка в Англия продължи цяла година, но Тачър не се огъна, а след това се оказа, че това, което тя направи във въгледобива (и не само), е било от полза за цялата страна, включително и за миньорите.
Никой британски министър-председател след Тачър не успя да се доближи до нейния стил на лидерство и нейната ефективност. Тя наистина водеше, докато след нея и Джон Мейджър, и особено Тони Блеър, а след това и Гордън Браун
изглеждаха повече артисти, отколкото политически водачи
Това е болест не само на Британия, но и на цяла Европа. В цяла Европа днес почти няма мащабен политик, който е способен да гледа поне няколко години напред, да отстоява собствени визии, а не просто да следва предписанията на световното банкерство и да внимава заедно с това да не раздразни прекалено много обикновените избиратели.
Европейската политика днес е доминирана от технократи и тарикати. Едните угаждат на финансовите пазари, а другите - на тълпите и в този микс, на български казано - в тази мешавица, се загубва дирята на нормалността. И Европа потъва, понеже не й стига решителност и никой не е в състояние да даде на хората вдъхновяващи мечти, заради които те да го следват.
Днес Европа предимно гаси пожари, а България не прави изключение. Като се прибавят към това твърде релативната или направо липсваща ценностна система, не само на политиците, но предимно на тях, страхът от поемане на отговорност, крадливост и корупция, които са особено уродливи в по-бедните страни, стремежът към властта на всяка цена, което изисква да се угажда на парите и тълпите, се получава това, което е сега - свят не само в криза, но и свят без посока.
Баронеса Тачър не би го харесала.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
