Решението на НАТО да разположи 6 командни центове в Източна Европа, един от които в България, предизвика противоречиви реакции у нас. Още повече че страната ни ще трябва да осигури преминаването и пребиваването на съюзни войски и сили на нейна територия.
Предлагаме две различни гледни точки за новата стратегия на алианса и ролята на България в нея.
За трети път може да сърбаме попарата от конфликт с Москва
Изнасянето на натовското командване на предни позиции, включително и в България, събужда всички кошмари не просто на студената война, а на двата "горещи" тотални сблъсъка от миналия век. Защото евентуалното превръщане на България в първа фронтова линия против Русия може да доведе до много по-жестоки последствия от случилото се в миналото.
Да оставим настрана окаяното състояние на въоръжените ни сили, които в момента са сведени до някаква жандармерия с международно предназначение. Самото географско разположение на България ни прави крайно уязвими при потенциален военен сблъсък на Запада с Русия.
След анексията на Крим за руската авиация Българското Черноморие е също толкова безпомощно и уязвимо, каквото е било и преди точно сто години. Тогава по време на Първата световна война руският флот бомбардира Варна, Бургас и Балчик. Вярно не му се разминава съвсем безнаказано. Но тогава, за разлика от сега, както вече стана дума, сме имали армия. А сме имали и национална кауза - Санстефанска България. Против която кауза тогава историята ни сблъсква с Русия.
Същото се повтаря и четвърт век по-късно, през следващия световен конфликт.
Но тогава цар Борис III, верен на принципа си "Винаги с Германия, никога срещу Русия", успява не просто да не воюваме с Москва, но дори да запазим дипломатическите си отношения. Това не ни спасява през 1944 г. от съветска окупация. Но да не забравяме, че това е станало и с благословията на днешните ни натовски съюзници в лицето на Уинстън Чърчил.
Днес нещата се повтарят за трети път. Историята отново ни вкарва в конфронтация с Русия. Конфронтация, в която не са убедени доста източнославянски страни, също наши съюзници в Алианса. Чиито лидери явно са чели думите на Бисмарк: "Знам 300 начина да изкарам руската мечка от бърлогата й, но нито един да я върна обратно!"
Това са глобалните измерения на конфликта. Много по-лошото е, че той започна да разделя все по-остро обществото ни. Точно така, както преди четвърт век бе разделено на сини и червени. Вкорененото от векове русофилство се сблъсква с мисленето на по-младото и образовано поколение. А всичко това изкривява едно спокойно и рационално мислене, което да формира и съответното национално отговорно поведение. Засега поне това явно се разбира и от управляващото мнозинство, което се стреми да балансира нещата. В речта си през Американската търговска лига премиерът Бойко Борисов откровено обясни деликатната и сложна ситуация, в която днес намира България - свързана политически със Запада, но енергийно зависима от Русия.
Абсурдно е наистина, че всичко това става заради един неясен и глупав само по себе си вътрешнославянски спор. Спор, възникнал заради личните амбиции на Путин и болезнения национализъм на една млада нация и държава, каквато е Украйна.
През 1939 г. пронацисткият френски писател и политик Марсел Деа пише знаменитата си статия "Да умреш за Данциг?", оправдавайки агресията на Хитлер спрямо Полша. Но въпросът за България днес стои в същия план: "Да умреш за Донецк?". Затова нека да не бързаме с решенията. Все пак Меркел и Оланд предприеха совалка между Киев и Москва. Много е вероятно това да донесе желаната мирна развръзка. В крайна сметка голямата политика винаги се е решавала от големите.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
