Валентин Василев
На 7 декември 1989 г. десет опозиционни партии и организации създадоха Съюза на демократичните сили, а само след месец броят им нарасна на 15. Съюзът трябваше да свали комунистите от власт, да върне на гражданите отнетите права и свободи, да постави основите на пазарната икономика, да извърши реформи във всички области и да поведе България към Европейския съюз. Това бяха години на големи надежди и разочарования, на победи и загуби, на постижения и грешки, но, за жалост, и на непрестанни вътрешни скандали, разцепления и оклеветяване на всеки син лидер, без изключение. Затова днес, 25 години след началото на така наречения демократичен преход, десницата е разпокъсана и слаба, а България отново е в тежка политическа, икономическа, финансова, банкова, социална... и т.н. криза. Налага се осем десни партии - ГЕРБ и Реформаторският блок, съставен от седем партии, да управляват заедно с бившите комунисти на Първанов, подкрепяни от националистите на Патриотичния фронт, което не вещае нищо добро нито за България, нито за управляващите.
Трябва да си признаем, че за двадесет и пет години ние не успяхме да създадем нормална, устойчива във времето дясна европейска политическа сила, която да извърши реформите докрай и да извлече България от блатото, в което я бяха натикали комунистите. И вината за това си е наша, въпреки че има и ред обективни исторически причини, които никой не бива да забравя, ако искаме да се отърсим от миналото и да тръгнем напред.
Избитите и репресираните по време комунистическия режим в България са повече от 300 хиляди. Унищожен е бил елитът на нацията. Всеки опит за изразяване на позиции, различни от тези на БКП и КПСС, е бил жестоко смазван. За разлика от масовите организирани протести в Унгария, Чехия и Полша, българският народ по онова време е преклонил глава. Организирана опозиция е била немислима, а плахото дисидентството се е изразявало единствено в самотната съпротива на отделни интелектуалци.
Първите малобройни дисидентски групи в България се появяват едва в края на 1988 г., но те следваха модела на съветската "перестройка".
Ето защо през 1989 г., когато създавахме СДС, и дума не можеше да става за дясно. В съюза освен хора с десни убеждения, членуваха още социалдемократи, земеделци, еколози, бивши комунисти, та дори и цяла тяхна партия - АСП. Малко по-късно разбрахме, че между нас има и куп служители, агенти и сътрудници на бившата държавна сигурност. Когато обаче заговорихме за отваряне на досиетата, те ни победиха - правителството на Филип Димитров веднага бе свалено от власт. След това съюзът започна да се разпада и комунистите отново дойдоха на власт. Последваха мрачните години на правителствата на Беров и Виденов, на зараждането на силовите групировки и големия обир на банките, на хиперинфлацията и глада...
След поредния провал на комунистите, през 1997 г. хората в България дадоха цялата власт на СДС/ОДС - абсолютно парламентарно мнозинство, правителство и президент. Тогава имахме шанса да създадем модерна дясна политическа сила. Имахме опита, бяхме вече член на ЕНП, на книга бяхме преписали нейните политически програми и ценности. Правителството овладя инфлацията, постигна икономически растеж, започна приватизацията и поведе България към Европейския съюз и НАТО. Ние обаче не отворихме досиетата и не приехме закон за лустрацията, което отдавна бяха направили другите бивши социалистически страни. Не наказахме виновниците за обира на банките и тежката икономическа катастрофа, позволихме бивши комунисти и служители на ДС да станат най-богатите капиталисти в България, да овладеят голяма част от икономиката и банките, да създават или финансират партии, да избират политици, които да им се отплащат, когато се доберат до власт.
Затова на изборите през 2001 г. хората ни наказаха. Те решиха, че не ние сме отборът, който може да се противопостави на БСП, и гласуваха за НДСВ. След това наказаха и царя и заложиха на Борисов и ГЕРБ. През този период СДС започна да се разпада с превишена скорост. Един по един старите лидери започнаха да напускат СДС, да създават свои лични партии, с които да обикалят от коалиция в коалиция. Други станаха министри в правителствата на БСП, а трети отидоха чак в ДПС. Като прибавим и тези, които потърсиха подслон при царя, а след това и при Бойко, става ясно, че старата десница се е разпаднала напълно и безвъзвратно. Последвалият "обединителен" проект Синя коалиция също се оказа грешно заченат - той танцува само един мандат, без да остави следа в политическия пейзаж.
Накрая се появи и Реформаторският блок, за който гласуваха 291 000 десни избиратели, включително и аз, с надеждата, че най-сетне ще се зароди нещо обединително. По всичко личи обаче, че това няма да се случи.
Обединителният конгрес се отложи за пореден път и едва ли изобщо ще се състои, лидерските амбиции и разногласията в блока са големи, посланията са неясни и противоречиви, а взаимните нападки започнаха да излизат по медиите. Заради няколко министерски поста реформаторите управляват заедно с националисти и бивши комунисти. Така се връщаме далеч назад в годините на съглашателство и недопустими компромиси, на Кръглата маса и правителството на Попов, на излъганите надежди... А това никак не се харесва на повечето десни избиратели и има голяма опасност да завърши зле. От такова управление ще пострада и ГЕРБ.
Никой не знае колко дълго ще удържи сегашното правителство и кога ще бъдат следващите парламентарни избори. Може би затова още отсега се заговори за нов обединителен десен проект. Как обаче да обединим ГЕРБ със седемте партии от Реформаторския блок и с още двайсетина други по-малки десни партии, които в различен формат участваха във всички досегашни избори, вкл. и в последните. Как към тях да прибавим обезверените млади хора и знаковите имена на днешната българска интелигенция, която все по-трудно сдържа гнева си. Задачата е сложна.
А може би е дошло време да започнем отначало и да се върнем към забравения стар проект, описан в устава на СДС, преди той да се превърне в партия. А той гласи "...в СДС участват политически партии, движения и организации с нестопанска цел, както и български граждани, които не членуват в политически партии, членки на СДС..." По тази формула ние успяхме да съберем на едно място почти всичко, което определяше себе си като дясно или демократично - партии, граждански организации и отделни граждани, да запазим до известна степен тяхната независимост, защото българският десен винаги иска да е независим, и в същото време да ги накараме да действат като единна политическа сила - с един председател, с единни структури и ръководства по места и на национално ниво, с единна програма и единни кандидатури за всички избори. Това бяха най-силните години на СДС!
Нека днес, 25 години по-късно, да помислим всички заедно, без емоции и омраза, защото България отново има нужда от единна и силна десница, която да я измъкне от поредната тежка криза.
А на СДС - честит рожден ден!
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
