Засега повечето британци предпочитат да останат в Обединена Европа
- Тръгнах си като англичанин.
- Да бе, повърна на килима, разбута всички и им пожела да горят в ада!
- Никога няма да разберете един джентълмен, плебеи!
Вицът е един от многото, посветени на англичани. Според мен не е много верен, защото жителят на Албиона е твърде сложен и разнолик образ, за да бъде генерализиран като пияница или грубиян. Той е и изтънченият аристократ по душа, който цени красивото, и авантюристът, който търси нови възможности отвъд морския хоризонт на острова си, и практичният и пресметлив търговец, който се уповава на семейния бизнес и традициите в рода му, и хулиганът с кокни акцент, който се гордее, че е част от народа, предизвикал първите политически и социални революции, променили света завинаги. Във всеки един истински англичанин можете да откриете тези черти повече или по-малко.
Покрай предстоящия референдум на 23 юни, на който ще се реши дали Великобритания да остане в ЕС или не, обаче подобни анекдоти ще стават все по-актуални.
Обединеното кралство винаги се е чувствало с единия крак извън Обединена Европа и в това има известна логика. Освен чисто географската - страната е островна държава, има и народопсихологическа - британците са народ, който изключително много държи на суверенитета си. За тях е абсурдна дори мисълта някой друг да им нарежда какво да правят в държавата си, още повече ако е французин или германец.
И ако преди повече от половин век Великобритания е трябвало да положи огромни усилия да стане част от Европейската икономическа общност (ЕИО), заради категоричната съпротива на френския президент Шарл де Гол, който по онова време се е отнасял с недоверие към островитяните заради близките им връзки със САЩ, днес ситуацията е коренно различна.
През 60-те години Великобритания е една западаща бивша империя, разделила се с почти всичките си колонии и издъхваща икономически, финансово и технологично. Страната е изоставала сериозно в развитието си в сравнение с Германия, Франция и Италия, които се възползват максимално от плана "Маршал" и започналите наченки на евроинтеграция. Великобритания просто е търсила ново начало за себе си.
След двата отказа през 1963 г. и 1967 г., най-после е приета в ЕИО през 1973 г. Оттогава обаче винаги е с особен статут и мнение - по никакъв начин не приема идеята за европейска федерална държава, за единна европейска валута, не иска и да чуе за участие в шенгенското пространство. Нещо повече - още от времето на Маргарет Тачър настоява за намаляване на бюрокрацията и за по-справедливо разпределение на финансовите ресурси.
Сега Европа трябваше да полага сериозни усилия, за да приеме исканото от Лондон предоговаряне на членството в съюза. Постигнатото споразумение на 19 февруари, след инфарктни почти 40-часови преговори, обаче би се отразило не само на Острова, но и на целия континент.
На карта бе поставена и целостта на ЕС, а опасността от разпад все още съществува, защото, ако британците решат на референдума да напуснат съюза, ще последва ефектът на доминото. Има твърде много държави, които също искат да предоговарят условията си за членство и където антиевропейските партии набират все по-голяма популярност. И основанията им за това са сериозни. Просто ЕС отдавна не е онази мечта, която привличаше като магнит нови и нови държави.
Мнозина евроскептични анализатори на Острова твърдят, че Дейвид Камерън не е постигнал нещо съществено на преговорите в Брюксел. Всъщност, каквато и сделка да бе сключил британският премиер, от отсрещния лагер щяха да имат такава позиция.
Според мен Камерън постигна максимално възможния компромис. Ето кои са най-важните неща, договорени в Брюксел:
- задействане на седемгодишна "аварийна спирачка" за социалните помощи за новопристигащи мигранти от ЕС за първите 4 години от престоя им на Острова. Спирачката ще се прилага не само на Острова, но и в останалите държави от съюза и ще се задейства, когато социалните системи на страните са претоварени;
- детските надбавки, изплащани на мигрантите, чиито деца живеят в чужбина, вече ще се изплащат в обем, отговарящ на помощите, получавани в страните им по произход. Мярката ще се прилага незабавно за всички новопристигнали от ЕС, а от 2020 г. - за онези 34 000 души, които в момента кандидатстват за помощи;
- ще бъдат ограничени и плащанията за имигрантите, които работят, но нямат достатъчни доходи да покриват минималните стандарти за живот в съответната страна. Във Великобритания става дума най-вече за т.нар. Working Tax Credit, Child Tax Credit и Housing Benefit. Също така е предвидено от момента, в който ограничителният режим влезе в сила, да се допускат социални плащания за работещи имигранти постепенно, в зависимост от интеграцията им на трудовия пазар на съответната държава членка.
- въвеждане на промени в договорите за ЕС, които изрично да посочват, че изискването за стремеж към по-тесен от всякога съюз "не се отнася за Обединеното кралство". Това означава, че страната не може да бъде принуждавана към "политическа интеграция" и ще има по-голяма автономност при вземането на решения;
- възможност за финансова независимост от решенията на Брюксел и задействане "спешна предпазна мярка" в защита на лондонското Сити, за да не бъдат принуждавани британските компании да се прехвърлят в ЕС. Така ще се гарантира и на британските предприятия, че няма да бъдат "дискриминирани" поради това, че са извън еврозоната.
Всичко това ще влезе в сила, ако Великобритания остане в ЕС след референдума.
Имаше сериозна съпротива от много държави по тези искания. Едни спъваха преговорите на 18 и 19 февруари заради орязването на социалните помощи (Полша, Унгария и Испания), други заради финансовите и политическите искания на Лондон (Франция и Белгия), но в крайна сметка компромисът бе разумен.
Какво е поискала България, въпреки че и споразумението, и изходът от референдума ще засегнат хиляди българи на Острова, не разбрахме. Чухме само неофициално от МВнР, че София искала подкрепа за членство в Шенген, което е абсурдно, защото Великобритания няма никакво формално отношение към шенгенското пространство.
Оттук нататък обаче Дейвид Камерън ще има много трудна задача - да убеди народа си, че сделката е добра за страната му и си заслужава оставането в съюза. Защото именно премиерът предизвика цялото това напрежение с преговорите с ЕС и с референдума, поставен под натиск от голяма част от съпартийците му евроскептици.
Към момента социологическите проучвания, проведени веднага след сделката в Брюксел, сочат превес с 15% на "еврофилите". 48% от британците са за оставане на Обединеното кралство в съюза, а 33% са категорично против. Без мнение са 19 на сто, като битката за техния глас ще бъде най-голяма в месеците до 23 юни.
Лагерът на евроскептиците наскоро бе попълнен от едно знаково име - кмета на Лондон Борис Джонсън, който не крие амбициите си не само да оглави консерваторите, но и един ден да стане премиер на страната. Лондонският кмет категорично подкрепи излизането на страната от ЕС.
Ходът на Джонсън, който до този момент отбягваше да заеме категорична позиция по въпроса за референдума, се възприема повече като заявка за неговото бъдеще, отколкото като защита на някаква национална кауза. И все пак, включването му в кампанията може да изиграе сериозна роля, защото евроскептиците, водени от правосъдния министър Майкъл Гоув, досега нямаха такова харизматично лице при себе си.
Камерън от своя страна получи подкрепа от едрия бизнес в страната - шефовете на половината от 100-те най-големи компании. Те са категорично против излизането от ЕС и отдавна предупреждават, че Brexit може да се окаже катастрофа за страната, която в последните години е най-бързо развиващата се икономика сред държавите от Г-7, а в момента е на второ място по БВП в ЕС.
Евентуален Brexit може да се окаже фатален и за целостта на Обединеното кралство, защото ще предизвика нов референдум за независимост на Шотландия, чийто изход този път би бил непредвидим.
Камерън каза след края на срещата в Брюксел, че иска страната му да остане част от Обединена Европа, но да се "наслаждава на най-доброто от двата свята" - във и извън ЕС.
Всъщност мнозина биха предпочели сигурността пред скока в неизвестността. Защото, колкото и евроскептиците да повтарят, че Лондон е достатъчно силен играч на международната сцена и ще продължи да има влияние и извън ЕС, отговорът на практиците икономисти е по-аргументиран: Островът печели изключително много от 500-милионния пазар на съюза и до голяма степен дължи сегашното си благоденствие на Европа.
А втори шанс за референдум за еврочленството няма да има.
Така че този твърде Шекспиров въпрос: Да си тръгна или да не си тръгна? - днес би затруднил всеки англичанин.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
