Всички видяхме потресени какво е останало от разрушената в неделя част от сграда на емблематичните тютюневи складове в Пловдив.
И се питаме - защо се случва всичко това? Проблем ли е собствеността, за да стигаме дотук? Никога преди в закона за културното наследство и преди него - в закона за паметниците на културата и музеите, не са ограничавали формата на собственост върху обектите на културното наследство. Те винаги са можели да бъдат собственост и на физически лица, и на стопански субекти, и на общини, и на държава. Независимо кой е собственикът, обаче, той е длъжен да прилага изискванията на закона. Това, което се случи сега, показва, че има проблем в националната система за опазване на недвижимото културно наследство. Първо, нямат достатъчен кадрови и финансов ресурс самите институции, които са ангажирани с това дело. Няма не просто контрол, няма мониторинг по опазването на паметниците. Законът го предвижда, но той финансово, бюджетно не е обезпечен и не се случва. Главна дирекция инспекторат за културното наследство, която е структура на Министерството на културата, също кадрово, предполагам - и финансово също е в неспособност да осъществи функциите си. Защото специалистите са малко и техният капацитет се изчерпва със самата съгласувателна процедура. Реално оттам ефективен надзор не успяват да осъществят. Но голямата причина за тези безобразия в разрушаването, и оставянето да се саморазрушават на ценни паметници на културата, е в липсата на механизми, които да стимулират в собственика, независимо кой е той, желание за опазване. Законите, правната уредба у нас са само рестриктивни. Опазването на културните ценности е в обществен интерес. Следователно, обществото трябва по някакъв начин да сподели отговорността за това опазване. Как да се случи на практика това? Или с държавно съфинансиране или с данъчно облекчение. Тогава хората, свързани по някакъв начин с тези ценни обекти, ще имат интерес от опазването им. Докато в момента се стимулира интересът им от събаряне на сградите. Защото този статут носи само тежести върху имота. Тези неща са практика в други държави по света, ние няма тепърва да откриваме топлата вода. Трагедията е, че когато съборим един паметник на културата, след това той е само частично възстановим. Ако имаме подробна документация, можем да направим нещо по него, но губим една материална автентичност, която за нас също е ценност. Това много хора не могат да го разберат. Те казват: ще съборим останалото, но ще запазим фасадата. Не съм съгласна с това.
Всеки паметник на културата е жив организъм, както човека не е само лице и цвят на кожата, а характер, специфични навици, свой уникален ген.
/Пред БГНЕС/
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
