Идеята за връщане на задължителната служба влезе в парламента, но няма шанс да се реализира
Идеята за връщането на задължителна казарма вече влезе в парламента. И ще предизвика навярно същите бурни дискусии, на които бяхме свидетели в началото на века, когато ставаше въпрос за нейното премахване и преминаването към професионална армия.
Нямаше начин идеята за връщане на казармата да не стане актуална. Ако не беше Патриотичният фронт, някой друг щеше да постави въпроса на масата. Липсата на достатъчно желаещи за рейнджъри, дори при сегашния силно редуциран състав на армията ни, нарастващото напрежение около границите ни заради войната в Близкия изток и бежанската криза създават атмосфера на несигурност. Освен това все по-силни стават и гласовете на антиглобалистите, които смятат, че премахването на задължителната военна служба е част от пъклените планове за "денационализацията" на българския народ. Към тях се присъединяват и гласовете на все повече възрастни мъже, а и жени, за които казармата е единственият начин да се вкарат в пътя разхайтеното младо поколение.
Доколко обаче е реалистично да се върне задължителната казарма?
Един кратък преглед на развитието на типовете армии през вековете подсказва, че
днес е времето на наемниците професионалисти
Защото организацията на една армия е неразривно свързана с общото равнище на технологиите. Те, заедно с развитието на даденото общество, са определяли начина на окомплектоване на въоръжените сили. Със самото появяване на държавата като политическа организация са съществували две тенденции при формирането на нейната армия. От една страна - поддържането на постоянна военна сила, а от друга - принципът на "въоръжения народ", формулиран през 1904 г. от немския генерал Карл фон дер Голц. Тези две тенденции се сменят (а понякога и допълват) помежду си на почти равни интервали вече три хилядолетия. Класически пример за постепенната еволюция при набирането на армията е древният Рим. В републиканската епоха всеки мъж между 17 и 47 г. е бил военно задължен. Нещо повече - заемането на каквато и да е обществена служба или изборна длъжност е немислимо без участието на кандидата за нея в поне едно сражение. Но понеже Рим воюва непрекъснато, легионерите постепенно се превръщат в професионални войници, които получават не само дял от плячката, но и заплата. И вече са верни не на републиката, а на претора (командващия). Което довежда и до края на самата република при Юлий Цезар. Средновековието преживява до известна степен подобна еволюция, но вече подчинена в много по-голяма степен на усъвършенстването на оръжието и военните технологии. На смяна на феодалното опълчение идват тежко въоръжените рицари, които на свой ред са изместени от първите класически наемници - генуезките арбалетчици, немските ландскнехти и превърналите се в нарицателно название "швейцарци" - отначало като спомагателна пехота, а по-късно и като решаваща изхода на сраженията основна ударна сила. С появата на огнестрелното оръжие армиите на Европа отново изцяло се професионализират. Боравенето с новото оръжие
изисква специална подготовка и умения
особено що се отнася до артилерията и сапьорното дело. Затова към края на XVII век европейските монарси създават системата на рекрутите - професионална армия, набирана по принудителен начин главно сред селяните. Тази армия, макар и национална по състав, е била крайно ненадеждна - войниците дезертират при първия удобен случай от жестоката дисциплина. Това обяснява защо тези армии стават сравнително лесна жертва на войските на революционна Франция и Наполеон, формирани, поне в началото, от ентусиазирани доброволци. Но понеже освен патриотичен ентусиазъм за постигането на победа са нужни и съответните умения, в началото на XIX век се намира "златното сечение" за формирането на въоръжените сили - въведената първо в Прусия през 1813 г. от Клаузевиц, Шарнхорст и Гнайзенау днешна наборна система. Система, дала възможност на страните участници в двете световни войни да мобилизират многомилионни армии от предварително обучени войници. И отново, както и в края на средновековието, революцията в технологиите и съответно във военната техника са на път да върнат в практиката професионалната армия, чиято целесъобразност за пръв път е обоснована през 1934 г. от никому неизвестния тогава подполковник Шарл дьо Гол. Това, което преди близо седем десетилетия е звучало като ерес в ушите на престарелите френски маршали, днес е очевидно и за неспециалиста - и най-богатите държави не са в състояние да издържат постоянни армии, обхващащи по два или дори само по един набор младежи. А и ползата от задължително събраните под знамената по силата на закона днешни тийнейджъри е повече от съмнителна. Да се живее с илюзията, че българският войник, "измокрен, гладен и уморен" може да повтори славните победи при Сливница, Одрин и Драва, е не само наивно, но и опасно за националната сигурност. Както гласи поговорката, насила хубост не става. Така че нека законодателите обмислят добре проблема, преди да вземат някакво решение.
Друг е въпросът, че ако има желаещи да вкусят от армейския казан младежи, нищо не пречи да се организират за тях някакви краткосрочни сборове. И от тях да се формира нещо от типа на американската Национална гвардия. Днес обученият доброволец е мечтата на всеки генерал по света.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
