За пет години в чужбина десет големи БГ училища са се изнесли в чужбина.
Или - ако предпочитате, около 50 малки селски школа. Над 10 000 българчета. Това са децата ни, които вече ходят в училища в чужбина, но през почивните дни наваксват с родния си език и история в съботно-неделни школа. Не се знае колко още са тези, чиито родители са решили изцяло да скъсат връзката им с родината и да не ги запишат в подобни училища. Или онези, които са емигрирали в малки градчета, където съботно-неделни училища няма. А най-вече държавата не знае колко от малките й поданици не ходят нито в чуждо, нито в неделно училище - и са приключили с образованието още в мига, когато родителите им са избрали гурбета.
Това са малките посланици на България по света, чиито родители са предпочели да не ги отглеждат по скайп, а да ги вземат със себе си навън. Което далеч не означава, че всички са решили да получат статус на емигранти. Някои от тях предпочитат да се трудят навън няколко години, за да спечелят пари за нормално съществуване, и смятат да се приберат обратно заедно с децата си. Затова и не искат да късат пъпната връв, която ги придържа към България.
А тази пъпна връв е не само езикът - а и културата, и усещането, че си част от тази страна. Че държавата мисли за теб, където и по света да отидеш. Но след като нямаш това усещане, дори когато си у нас, едва ли ще почувстваш грижите й в чужбина, където си отишъл, именно за да избягаш от клещите на родната безизходица. Ако искаме тези деца действително да бъдат посланици на страната ни, а не хора, които се срамуват да кажат откъде идват, политиката ни спрямо тях трябва да се преобърне коренно. Трябва да потърсим пътя към тях, иначе рискуваме десетките ни емигранти да лекуват носталгията си по родното единствено с попфолка, който май е най-здравата им пъпна връв.
Във всеки случай, ако връзката на тези хора с България се казва Азис, значи сме се провалили. А тя най-често се казва именно така. В момента държавата прави опити за върне емигрантите ни отвън с кампании, в които обаче май няма място за децата. За тях след две или три години в чужбина българският език започва да става чужд. Когато поотраснат и наближи времето да държат изпити, обикновено се концентрират в заниманията в седмичното си училище и спират със съботно-неделното обучение.
Остава им споменът за "Високи сини планини" и за някаква роза, един език, който вече им служи само за да говорят по скайпа с роднините в България. Има и друг вариант обаче - част от тези деца се завръщат след няколко години гурбет и установяват, че им е трудно да продължат в българско училище. Програмите им не съвпадат и трябва да повторят една, а понякога и две години. А българският, който са учили, е твърде книжен за онова, което чуват всеки ден в родината си. Такива деца съвсем не са малко и се завръщат най-вече от Испания и Гърция - страните, които родителите предпочитат за нискоквалифициран отчаян гурбет. С доход, с който могат да се почувстват добре, само завръщайки се в България, но не и да уредят нормално бита си там.
За тези деца трябва да направим или спомагателни и опреснителни курсове, или подготвителни класове, докато наваксат с материала, който не им достига. Да им дадем шанса да се приобщят не само на думи. Иначе рискуваме да създадем ново поколение гастарбайтери, които твърде скоро се връщат там, откъдето са се прибрали. Които са едновременно отрочета и чужденци в две държави, но не и граждани на света. И които предпочитат носталгията по дома пред възможността да заживеят отново в него.
А тези промени само с възрожденски ентусиазъм не стават. Особено, ако държавата не знае дори колко са тези хора.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
