"Ако държите да сте наясно с човешките работи, за да ги проумеете, може да ви е от помощ следното: повечето триумфи и трагедии в историята са причинени не от хора, по същество добри или лоши, а от хора, по същество хора."
Тери Пратчет и Нийл Геймън, из романа "Добри поличби"
Докато ежедневно ставам свидетел на противопоставяне на американофили и русофили и ме заливат войнолюбиви лудости от мъже, които не биха издържали кървавата гледка на раждането, ми се прищя да видя кой бе казал: "Историята се повтаря". Тукидид. Хегел украсява идеята за повторимост на историческите събития, а Маркс така се увлича да го цитира, че почти му отнема авторството. Но най-добре го е казал Джордж Сантаяна: "Който забравя историята, е обречен да я повтаря".
Тукидид, освен военачалник, е и историк. Атинянин. Хората днес, които обичат тази наука, са на полярни мнения относно симпатията си към Рим, но не съм срещал някой, познаващ древността, който да не харесва античната, умна, многолика, свободолюбива Атина.
Е, ако може да си се родил в онази Атина мъж и ако не заможен, то поне свободен. Но пък в общи линии и днес е така. Атина за античността е това, което сега олицетворява Западният свят: мозъкът на цивилизацията, сърцето на търговията, душата на науките и изкуствата. Могат да се изпишат хиляди примери, но ще се огранича само с факта, че думата Академия произлиза от името на Платоновата школа, основана в маслинова горичка край Атина. А Платон е онзи, на който четири века преди Христос му хрумва идеята за човешката душа. И ред други неща.
Така, както тогава Атина е съвкупност на всичко, което днес харесваме на Запада, така и древна Гърция прилича на днешна Европа. Пъстър наниз от малки и по-големи полиси, с различни култури, нрави и странности. Това никак не им пречи не само да въртят бурна търговия помежду си, но и да изградят огромна за времето си търговска мрежа по цялото Средиземноморско и Черноморско крайбрежие. От Херсон в дн. Украйна до Масалия (дн. Марсилия). Правят го както всички отвъдморски империи до ден днешен. Корабите първо разтоварват морските пехотинци (хоплити) на харесаното парче земя, които го заграбват, ограждат и после идват бизнесмените. Пристанище, пазар, мраморни светилища - я, вижте, не сме толкова лоши!
Разбира се, тази полисна разпокъсаност никога не се е схващала от едрите държави и глобалистичните мозъци. Концепцията "Един народ, една държава, един вожд" не е от миналия век и нейните апологети преди всичко задават въпроса: "Кому е нужно цялата тая купчина от договори и спогодби, такси и мита на различните пазари? Това не затруднява ли движението на стоки само за да може всеки собственик на пристанище да си милва самочувствието, сечейки монети със собствения си образ?"
- Ами, може и така да е - отговарят древните гърци, както и по-късната Европа, която от края на античността до днешния Евросъюз си живее в отделни малки и по-големи държавици, въпреки обагрените с кръв опити на Каролингите, Хабсбургите и Наполеон трайно да я обединят. - Но ето, че ни се получава. Даже доста добре ни се получава, ако съдим по храмовете ни, които са претъпкани със злато, дарено от успешните ни бизнесмени.
- Аха - настояват глобалистите - но ако утре някой, по-едричък така, ви нападне богатите храмове, как ще си ги защитите, дребни, разпокъсани свободолюбци?
...и войната не закъснява. Голямата и могъща Персия напада гръцките държавички. Опитите на персите да подчинят Елада удивително напомнят двете световни войни, подети от Германия. И в двата случая агресорът е подразнен от стотиците корабчета на останалите държави, миткащи из моретата и пълнещи хазните им. Освен това, ако и да са самостоятелни и независими, което подчертават с куп дребни конфликти, тези държави така бурно търгуват помежду си и под носа на агресора, че по негова преценка плачат да им се даде едър конфликт, който един път и завинаги да сложи ред в стокообмена, паричните потоци и администрацията на пристанищата.
Както и в античността, така и през миналия век опитите са два. И двата неуспешни. Особено вторият, който е по-организиран, по-продължителен и по-трагичен за участниците.
При Първата гръко-персийска война, както и при Първата световна, Атина и нейните съюзници, подобно на западните държави, се справят, общо взето, сами с нашествието. Във второ действие, обаче, главната роля е за Спарта.
Спарта за елинския свят е като Русия за днешния. Гърците определено приемат спартанците за част от общата елинска култура, съседите им в Пелопонес (където се намира Спарта) даже са им съюзници (къде по желание, къде не съвсем), но ги смятат за особняци. Също както европейците възприемат Русия. И всячески, освен ако нямат конкретен интерес, се опитват да ги заобиколят. Макар че заобикалянето е доста трудно, понякога невъзможно. Спартанците са хем като останалите гръцки полиси, хем на останалите гърци им се набиват в очите предимно разликите. Преди всичко спартанците нито могат да спретнат една класическа оргия като побратимите си, нито впоследствие да я възпеят като хората. Спартански начин на живот. Означава да живееш в социална уравниловка, в материални лишения, че и да си горд от това. Дотолкова горд, че външната ти политика винаги да е на чорчик от тази на останалите гърци. Спарта винаги сиима собствени взаимоотношения с Персия около войните, също както Русия с Германия. А във вътрешната отхвърля всякакви атински "дървени" философии, така че демокрацията никога не стъпва на агората им (агора - главният площад в древногръцките полиси, служещ за пазар, религиозни чествания и произнасяне на политически речи). При цялата си цивилизационна закостенялост Спарта е плашещо развита във военните дела. Не разполага с модерната флота на Атина, както и руснаците не кръстосват океаните подобно на американските самолетоносачи, но личното спартанско оръжие е символ, подобен на днешните калашници. А и спартанците воюват с такова ожесточение, сякаш у дома не ги чакат бедни трапези, а пищни блюда в сребърна посуда.
Та в Първата гръко-персийска война Спарта ужким участва, но повече наблюдава и изучава персийските тактики и тези на съюзниците, а после, докато Атина пирува за спасяването на модерната цивилизация, дори сключва пакт с Персия. Като Рибентроп - Молотов. Персите са като Ваймарска Германия - охарчени след несполучливата война и озлобени за реванш. Когато на трона им сяда нов фюрер, те се реорганизират и подемат втори поход. Проплакват първо по-малките полиси. Някои храбро се отбраняват като Полша, но повечето разумно се дават без бой. Персийската армия влиза в Атина, също както немците в Париж. Само дето Ксеркс не е рисуван пред Партенона, както Хитлер е сниман пред Айфеловата кула. Ситуацията е идентична - сатрапите мачкат цивилизацията и след първите помляни спартански герои при Термопилите надеждата е в основната спартанска сухопътна армия, подпомагана на друг фронт от оцелелите морски сили на Атина. И настъпва "День Победы"!
Мир, мир, мир - щастливо приветстван от всички. Наричат този мир Пентеконтаетия (Петдесетилетие). Мирът след двете световни се нарича Студена война. Приликите, освен продължителността, са разделянето на сферите на влияние м/у двете основни сили. Спарта си спретва Пелопонески съюз, което звучи простичко като Варшавски договор, а Атина на умните и красивите кръщава своя по-вълнуващо: Атинско-делоски морски съюз (вълнуващо, щото в името има вълни, като Организацията на Северноатлантическия договор). Другото общо е, че двата алианса обожават да се бъркат един на друг, когато усетят, че някоя малка съюзна държава се колебае дали да не преразгледа договорите. Третото е в надпреварата кой е жертвал и постигнал повече за победата над агресора. Е, Атина винаги е крачка напред в това отношение.
Търговията отново цъфти, а част от печалбите отиват за изкуство и култура. Херодот, Тукидид, Перикъл, Фидий, Сократ, Софокъл, Агатон, Еврипид, Лизий... са качествена пропаганда. От друга страна, спартанците пак се затварят на своята си територия, отдавайки се на любимите си военни тренировки и тормоз над крепостните си селяни (илоти). Това, което могат да противопоставят на атинския Холивуд, е спечелването на олимпиадите, но предимно оставят усещане в останалите елини, че атлетите им яко зобят.
Така неусетно надцакването (да си кажем честно: Атина с нейната мобилност е доста по-нахална) преминава във война. Пелопонеските войни. Те продължават в пъти по-дълго от двете гръко-персийски и разоряват гръцките полиси така, както и персите не успяват. Накрая хегемон стават грозните и тъпите. Но за кратко. Скоро хегемонията на спартанците е отнета от Тива. После идва Македонската империя. След нея Римската. А при Османската империя елинистичната култура лежи под тонове прах и пепел, чакайки археолозите на Британската империя да разчистят останките й.
Е, добрата новина е, че ако историята се повтори напълно, част от днешните културни достижения ще оцелеят при евентуална руско-американска война за световна хегемония. Лошата е, че на която и страна да симпатизираме, все ще сме губещи. Двама се карат - третият печели. Май беше латинска сентенция.
Спирам да проверя, а вие, като част от съвременния Атинско-делоски морски съюз на умните и красивите, помислете и върху това: "Когато двама се карат, виновен е по-умният." Гьоте.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
