Какво видях през камерата в Украйна от декември до май
Операторът Николай Николов е снимал много горещи точки. Той е човекът, с когото Елена Йончева е направила повечето си репортажи зад граница. Пред "Стандарт" Николов разказа какво е видял през обектива на камерата в Киев, Одеса, Донецк, Мариупол и Славянск. Операторът бе в Украйна през декември, януари, февруари и май.
В първата среща, на фона на нашата българска "задружност" в общите дела, бях във възторг от сплотеността и организираността на хората в Киев срещу разрушителната за Украйна политика на президента Янукович. Бях впечатлен от невероятната организация на палатковия лагер с десетки денонощни полеви кухни, които приготвяха храна и чай и ги раздаваха безплатно. Ветерани от войната в Афганистан бдяха за реда в лагера. Внушителна сцена с три тв камери и огромна видеостена, работещи нонстоп. На всеки час се пееше националният химн и свещеници изнасяха служба. Цял етаж от сградата на профсъюзния дом е отреден за пресконференции. Журналистическите акредитации ни ги раздават моментално на входа.
Декември 2013 г.: "Десен сектор" излезе на сцената
По улиците се появиха отряди от по стотина човека, с очевидно военностроева подготовка, липсваше им само оръжие. Те маршируваха под името "Десен сектор" и издигаха в култ спорния Степан Бандера. В момента те вече са официална, добре въоръжена, национална гвардия, служеща единствено на интересите на сегашното правителство в Киев. Тогава на никой в Европа не му хрумна да пита: "А бе тези отряди откъде поникнаха? И как така окупират сгради и правят свои бази в тях?" Но вместо това Европа и Америка изпратиха депутати и секретари на Майдана в Киев да обещават пенсии от 2000 евро и заплати от 5000 евро, както и европейски права и справедливости. Заслепени от тези въздушни обещания, хората се превърнаха в пълни поддръжници на "Десен сектор". На въпроса пред камерата "Откъде си?" никой от маршируващите момчета не отговори, че е от Киев. Почти всички бяха от Лвов. Град на 540 км западно от Киев, близо до границата с Полша. Така около 10 хиляди юнаци между 18 и 24 години спонтанно, марширувайки в колони, пристигнаха в Киев. През декември и януари се стигна до сблъсъци между "Десния сектор" и полицията. Общо взето, последствията бяха като след ръгби мач. Изведнъж през февруари на сцената излезе нов драматичен играч - невидимият снайпер.
Той се целеше и по полицаите, и по радикалите. Настана хаос и всички започнаха да стрелят, докато не загинаха достатъчно на брой хора в името на свободата. Жертвите бяха провъзгласени за национални герои на новото време. Така тяхната невинна кръв узакони морално в сърцата и умовета на тв зрителите насилието, организирано от задкулисните играчи. Разбира се, тази театрална революция се предаваше 24 часа на живо по телевизията на украинския милиардер Петро Порошенко, често гостуващ във Вашингтон. Президентът Янукович тихичко мънкаше от тв екрана, наричаше хората от площада терористи, аз пък си казвах, че той говори лъжи. Питах се къде са военните при всичкия хаос, но от тях нямаше никаква следа. По-късно Янукович изчезна от държавата и властта попадна в ръцете на крайнодесните под аплодисментите на Европа и Америка.
По волята на Майдана премиер на Украйна стана Арсений Яценюк. Народът мъдро е казал, че първото впечатление е най-истинско. На интервюто пред камерата ми Яценюк не се поколеба и за миг да каже обратното на гласуваното преди дни от парламента ограничение за използване на друг език освен украински в официални институции. Все пак в Украйна живеят 200 хиляди българи. Според близки до Яценюк той е сциентолог. Власт, пари и вечен живот са били основните желания на основателя на тази религия от 1954 г. - писателя Лафайет Роналд Хъбард. Дали това се е променило за неговите последователи?
Под площадния революционен лозунг "Слава на Украйна! Смърт на врага!" правителството запретна ръкави. Славата бе налице, защото обикаляше тържествено по световните медии. Но смъртта на врага не бе налице. Кой ли бе врагът?! Непонятно за мен врагът се оказаха жителите на Източна Украйна и тяхната морална, духовна и етническа привързаност към Русия. И тези хора заявиха нежеланието си, противно на разпореждането на новата власт, да прекратят безусловно тази привързаност. Но явно новата власт се бе опиянила от силата на насилието и изпрати в Източна Украйна момчетата от "Десен сектор" под името Национална гвардия заедно с украинската армия. Да, онази армия, която през зимата не се появи, когато центърът на Киев вреше и кипеше в дим и огньове.
Хората от Донецк си организираха референдум и задружно казаха "Не искаме тази власт да ни управлява!" Но Европа и Америка вече бяха признали тази власт и заявиха, "Този референдум не е по бюрократичните правила. Ние не го признаваме". А на гласувалите сложиха медиен печат "терористи и сепаратисти".
Живите факли в Одеса
На 2 май палатковият лагер пред сградата на профсъюзите, събрал недоволните от властта в Киев, е нападнат от голяма група привърженици на правителството с маски на лицата. Хората от лагера се укриват в сградата, онези отвън започват да хвърлят запалителни коктейли "Молотов" през прозорците. Температурата на горене на тази смес достига до 1600 градуса по Целзий. Цялата сграда пламва. Някои от хората скачат през прозорците, но вместо спасение отвън биват посрещани от бухалки и пистолетни изстрели в главите, други са застреляни на самите прозорци. 46 човека са изгорени и разстреляни. Никоя телевизия не е заснела и не е предавала на живо погрома, дори и медията на милиардера Порошенко. Според киевските телевизии "46 човека се самозапалиха днес в Одеса".
С камерата влизам в черната от първия до последния етаж сграда. Виждам бели надписи по черните стени. Стомахът ми подсказва, че това са последните букви, написани от умиращи ръце. През счупения прозорец камерата ми се вглежда в небето. Никъде по света не съм виждал такива облаци. Те са като морски вълни, сякаш морето се е качило на небето или пък небето плаче. Камерата ми се спира върху едра, тъмнокафяво-червена капка върху дървената рамка, обградена от остри стъкла. Господи, виж.
Забраненият празник 9 май
Празнуванията по повод Деня на победата над фашизма в Одеса са силно ограничени. Дори управата на града отправя призив към гражданите да не се събират на големи групи.
"Никога не съм виждал толкова празен град през живота си! Дори и в три часа сутринта", признава таксиметровият шофьор.
Видяното и разбраното до тук ме връщат година и половина назад в шестнадесетте дни, прекарани в град Алепо, Сирия. Питам се "Дали това не е новата Сирия, господа демократи?!"
На 9 май в Мариупол, Донецка област, началникът на полицията заповядва на подчинените си да изземат от манифестацията знамената на Донецка област. Те отказват. Той стреля по един от тях. Няколко минути по-късно пристигат БТР-и на армията, с тежки картечници и гранатомети. И почти унищожават административната сграда на полицията. В същото време по хората от празничното шествие стрелят снайперисти.
С камерата отиваме в две местни телевизии. В първата вратата отваря портиер.
Искаме някой журналист да ни разкаже какво е станало на 9 май, но той затваря вратата. След малко пак я отваря: "Днес е понеделник. Няма никой в телевизията. За нас е почивен ден."
Отиваме в следващата. "На 9 май нашите екипи не излязоха навън", казва ни директорката, но очите й ни питат дали ще й повярваме. Колегиално се правим, че й вярваме.
На 10 май сме в Донецк. Местната съпротива е окупирала сградата на общината. Пред входа има скалъпена сцена от 10-12 кв. м, а до нея телевизор, по който текат новини. Чакаме около един час за журналистически акредитации.
Славянск е град в Донецка област. Крепост е старото му име, а слава е сегашното. Град, обкръжен от армейски части и национална гвардия. Градът, отказал да се подчини на Киев, се отбранява от местно опълчение. Мобилните телефони ту имат връзка, ту нямат. Повечето от банкоматите не работят. Хората са със спокоен дух, по лицата на мъжете по барикадите е изписано спокойствие и решителност. На всички е ясно че тук рано или късно ще стане много горещо.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
