Тони Николов, Портал Култура
След всеки първи звънец на 15 септември, когато училищните дворове се изпълват с детска глъч, букети цветя, трогнати преподаватели, развълнувани родители, баби и дядовци, щем не щем започваме една и съща дискусия. Щом свършат приветствията по микрофоните, отзвучи химнът „Върви, народе възродени..." и децата влязат в час, ние се изправяме очи в очи с проблемите на българското средно образование.
А те са много сериозни и все повече се задълбочават поради факта, че от година на година ги крием под миндера, прехвърляйки ги от едно на друго управление. Ден да мине, друг да дойде.
И така, докато българското училище дойде на сегашното дередже. Ако не сте виждали статистиките, ето малко данни. В момента 45 288 са учителите в страната. От тях около 15 000 ще излязат в пенсия през следващите 5 години (4 214 вече са на пенсионния праг). И което е още по-стряскащо: още 9 000 през следващите 5 години достигат възрастовата граница 55-59 години, което предвещава втори колапс в образователната система. Защото млади хора в учителската професия почти няма (за да съм съвсем точен: едва 4000 преподаватели в момента са във възрастовата граница 25-35 години).
Данните са абсолютно стряскащи, като се има предвид, че приливът на малцината млади преподаватели е в София или в големите градове в страната. Което означава, че през следващите 5-10 години в цели райони на България ще има хроничен недостиг на преподаватели по български, математика, точни науки, история и философия, чужди езици и програмиране.
Ето защо ме втриса от патетиката, с която на 15 септември политици и общественици ще ни връщат назад към Възраждането, възхвалявайки всеотдайността, безкористието и идеализма на българския учител, както и високите обществени очаквания към неговия народополезен труд. Втриса ме, тъкмо защото – както пише в едно свое есе Георги Марков – всеки от нас има пред очите си непокътнатия образ на някой учител или учителка, дето са ни хванали за ръцете и са ни извели на пътя на живота.
Затова не мога да се сдържа отново да не попитам: Простете, ама за кое Възраждане иде реч? И как е съпоставимо то с днешния ден?
Има една забележителна книга, излязла в Лондон през 1877 г. – „Европейска Турция" на Джеймс Бейкър. В нея авторът, британски офицер и пътешественик, споделя видяното в Румелия през 60-те години на XIX в. и признава как не може да се начуди на едно – на духовния подем на българите, дължащ се на тяхната жажда за образование. При пътуването си от Цариград и Одрин през Пловдив, Габрово, Плевен и Търново, навсякъде, дори в малки селца, той открива добре уредена мрежа от училища, по-големите от които не отстъпват по уредба и преподаване на редица провинциални училища в Обединеното кралство. Навсякъде се преподава по напредничавата за времето си Бел-Ланкастърова метода. Тя предполага по-напредналите ученици да учат по-малките и по-изостаналите под надзора на един единствен учител. Така един преподавател може да поеме образованието на около 800 ученици, което е било евтино и отговарящо на изискванията на епохата, особено за по-сиромашките деца. Ала никой не е бил лишен от четмо и писмо. Онова, което най-вече смайва Джеймс Бейкър, е как се издържа цялата тази образователна система, за която Османската империя не полага никаква грижа. Отговорът на направеното от него проучване е следният: от самооблагане. Училищни настоятелства събират такса от всички пълнолетни българи (по 3, 5, 10, 100 гроша, кой колкото може да даде).
И така, с тези „по 3 гроша за образование" се извършва „българската просветна революция": 70-80 % от населението е грамотно, издават се книги, има читалища, излизат вестници в Цариград и чужбина, които се четат и разпространяват сред населението.
Бидейки учители и просветители, ако се вярва на Джеймс Бейкър, те получават повече от добри възнаграждения. Доходите на учителите в споменатите по-горе гимназии, за негово огромно учудване са съпоставими със заплатите на преподаватели в отделни части на Великобритания. В изследванията си проф. Николай Генчев твърди, че още в края на XVIII в. българските даскали са получавали заплащане от 3,8 до 7,8 сребърни гроша дневно (в зависимост от училището и щедростта на настоятелството). А учителските заплати през Възраждането вървели от 700-800 до 1500 гроша в селските школа и от 4000-5000 до 15 000 в големите български училища. Повече от добро заплащане за онова време, тъй като учителите имали и собствени къщи, купували си земи, сиреч имали са и допълнителни доходи.
Всичко това без държавна субсидия. По системата „3 гроша за образование", която е поддържала в добро състояние голям брой училища и е давала до Освобождението достойни заплати на 5000-6000 български учители и учителки. Защо е било възможно тогава, а не е възможно днес? Уж страната е същата, някои от тези училища действат и сега, хората изглежда са други. И трябват пари. Повече пари от сегашните 3 млрд. лв. за образование. И поне двойно по-високи заплати на българските учители, които да започват от 1200-1300 лв. и да нарастват със съответната квалификация и педагогически стаж. Едва тогава ще можем да говорим за възвърнат престиж на учителската професия и да отправяме изисквания към педагозите. Инак няма защо да се тревожим за българското образование. По-добре е да се разтревожим за България. А ако се питате откъде да дойдат тези пари, отговорът е комай само един: от самооблагане, както са правили нашите предци през Възраждането. Ето един начин да се почувстваме „възрожденци". Чрез един солидарен данък за българското училище, съответен на размера на доходите.
Защото тези „три гроша образование" наистина имат смисъл и те са единствената гаранция срещу най-лошото – срещу образование за три гроша или през куп за грош.
(Със съкращения)
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
