Гент. Незабравимият Жак Брел пееше за своята Фландрия, където "единствените планини са катедралите", "северният вятър хапе като куче", а "небето е толкова сиво, че един канал се обеси". Белгийският бряг на Северно море е със сурова красота, с безкрайни плажове и дюни, лятото често е хладно и се ходи с топла дрешка. Вълните, "поръбени" с бяла пяна, се нахвърлят върху ситния пясък, а при температура на водата 17-19 градуса малцина са кандидатите за плуване. Но тук, на този бряг, хората са свикнали с дъжда и вятъра. Животът и празниците им са свързани с морето.
Остдюнкерк е някогашно рибарско село, а днес обикновено градче с нискоетажни хотели покрай брега. Намира се в Западна Фландрия, само на няколко километра от белгийско-френската граница. Оттатък, на 20 км, е френският Дюнкерк, известен със своята история и събития от Втората световна война. Белгийският Остдюнкерк обаче също е прочут, но с миролюбиви занимания. Днес това е единственото място в света, където е жива една стародавна традиция - лов на скариди с коне. Практикува се от април до октомври за около 2 часа през деня - 1 преди и 1 след отлива на морската вода.
Рибарите с жълти мушами и високи гумени ботуши пристигат на плажа с конете и такъмите си. Животните са силни тежковози с могъщо телосложение и най-често са булонска, брабансонска порода или першерони. Това са впрегатни коне, използвани някога в земеделието и за пренасяне на товари. Теглото им достига до 800-900 кг, а першероните надхвърлят и тон. Около година им трябва, за да свикнат и да не се страхуват от бурните води на Северно море. Конете и хората са свързани като братя близнаци - разбират се с една "дума". Ако човекът се разсее и не следи за прилива, конят, колкото и да е силен, няма да може да се справи с течението и да излезе на брега. Това триединство - море, кон и рибар, е велико и си има закони, на които всички се подчиняват.
Когато рибарите се готвят да влязат във водата, се събират тълпи от зяпачи. Мъжете разстилат дълги по 10-15 м мрежи, които закрепват от двете страни на коня. Слагат и два плетени коша за улова. Потеглят, влачейки мрежите, и навлизат все по-навътре, докато водата стигне до гърдите на животното. А какъв е номерът със скаридите? От вибрациите, получени от тегленето на мрежите и от стъпките на конете, те започват да излизат от пясъка и си подписват "присъдата".
След всеки дълъг тегел конете и хората се връщат на брега за голяма радост най-вече на децата, които горят от нетърпение да зърнат какво се е хванало в мрежите. Уловът се отсява, като се запазват сивите или наричани още пясъчни скариди - истински деликатес за познавачите. Заделят се и някои видове раци, а от рибите се цени калканът. Дребосъкът се изхвърля на плажа, но за него настава истински бой между чайките и гларусите. За краткото време, което им отпуска морето, рибарите влизат във водата до 3-4 пъти.
Само допреди 10-ина години се връщали с по 30-40 кг скариди, а днес са доволни и от 7-8 кила. Най-добрият улов ставал през пролетта и есента и по време на пълнолуние.
В Белгия ловът на скариди с коне се губи някъде в XV век. В онези времена това бил традиционен начин, практикуван най-вече от фламандските селяни, много работливи, но и стиснати, за които и днес "едно су си е едно су". Или, казано на български, "една стотинка си е една стотинка", т. е., нещо си е. Та тези селяни използвали за лова на скариди коне, магарета или мулета, когато привършела кърската работа, а улова продавали. С годините традицията започнала да повяхва. В навечерието на Втората световна война рибарите наброявали едва 40-ина души. Сега са само шепа хора, които обаче са големи ентусиасти.
Със скаридите не се изхранва семейство, но морето ги вика, а с конете са свикнали, както с близък човек. Те са истинска туристическа атракция на плажа на Остдюнкерк.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
