В това опасно занимание страхът е като подплата на дреха, а единствена погрешна стъпка може да коства живота. На него са се посветили ентусиастите, които не бива да се бъркат с професионални алпинисти. Те прекарват ваканциите си из снежните върхове на Алпите или седмици наред в Хималаите.
Разказът на Мария Асенова, единствената дама в подобна група, е за мечти, за каляване на тялото и духа, за снежни планински краища с разреден въздух, където звездите са на една ръка разстояние, а вятърът вледенява дробовете. "Там винаги научаваш нещо ново за себе си", казва Мария. Това е нейният метод за себепознание, коренно различен от тези на традиционните философи. Дяволски по-рискован, по тесен и стръмен път, който безпрекословно води към себеосъществяване. При това точно под Божия дом сред "алпийските вършини с леден поглед" на Монблан.
Монблан със своите 4810 метра е най-високият в Алпите и в Западна Европа. Мария, Кирил Мицов и Светослав Христов, начело с водача Илиян Кинов, стигат върха на 13 август 2011 г. в 9 и 30 минути. Там няма практика да се забиват знамена, затова само развяват за кратко трибагреника. Щастието от достигането на заветната цел продължава само пет минути. Слънцето заслепява, а вятърът къса дрехите. Затова почти веднага започват обратното спускане. Всъщност то е много по-трудно от изкачването.
Базовият им лагер е във френския град Шамони на около хиляда метра надморска височина. Оттам тръгват седем души с лифт, за да се изкачат още по-високо - на 1800 метра. След това и зъбчата железница ги стоварва на 2000 метра височина. След тази точка започва пешеходният класически маршрут до Монблан. Първата спирка е хижа Тетрус на 3167 метра. Планът им е да пренощуват там, за да се аклиматизират по-добре и да намалят риска от височинна болест. Но времето променя намеренията им. Прогнозата е за гръмотевична буря след ден, което стеснява прозореца им за качване - имат само няколко часа и ако искат да успеят, трябва да действат бързо и смело. На Тетрус пристигат в три часа следобед, но водачът им заповядва да опъват палатките и да спят. Хапват набързо спагети, отдъхват за два часа и се отправят към следващата точка - хижа Гуте (3817 м). Пътят минава през скали, по които се катерят с ръце. Тежкият маршрут разделя групата - двама от тях не могат да продължат и вторият водач трябва да ги върне в селото. В Гуте пристигат в десет вечерта, но нямат резервация - за това решават да подремнат на пода в столовата вече препълнена с планинари, спящи по масите, столовете и дюшемето. Тъй като са без спални чували, за да са по-леки, лягат облегнати гръб в гръб. Макар на първо четене да звучи ужасно, да се изтегнеш върху равния под след часове катерене в студа е истинска почивка. Не става дума за спане, а просто да разпуснат, преди да тръгнат в два часа през нощта към върха.
Пътят открива сюрреалистична картина - бяло пространство, докъдето ти стигне погледът; над него звездите - увиснали учудващо близо, а падащата им следа свети дълго. Нагоре по склона към върха, който все още не се вижда, се точи тънка върволица от светещите челници на катерачите. Водачът им е жесток, досущ като военен началник ги хока, че вървят твърде бавно. След известно време акостират в последния заслон преди Монблан - метална кутия, пълна с хора, налягали върху снега, за да съберат още малко сили преди последната отсечка. Стигат върха в девет сутринта след седем часа бъхтене в снега. "Това е безкрайно ходене, в което броиш крачките или водиш въображаеми разговори, за да не се разконцентрираш", разказва Мария. Слизането се оказва по-мъчително след нощното вървене. Снегът се размеква и става по-трудно за вървене. Връщат се в Шамони 24 часа след като са тръгнали. Завършекът, като изключим болката в мускулите, е положителен - разминали са се дори и с височинна болест. Помежду си се шегуват, че толкова бързо са се изкачили и слезли, че тялото не е имало време да реагира.
Стремежът на Мария към планината е постоянен. Две години след тази първа експедиция тя отново атакува Монблан. Този път за скоростно време - нагоре за пет часа и половина и слизане за три и половина. При това по по-трудния маршрут, известен като пътя на трите върха - Монт дю Такул, Монт Муди и Монблан. За минути се разминават с известния планински бегач Килиан Жорнет, който постави рекорд за скоростно изкачване.
Всяко изкачване учи на нещо ново
Този път урокът е, че трябва да се съобразява с планината. "Тръгвайки към целта си и мечтата си, трябва да знаеш и кога да се върнеш. Задължително е да разбираш планината и да я слушаш. Грешно е да се казва, че покоряваш връх. Не можеш, планината е по-силна от теб. Понякога да се върнеш се изисква много повече воля. Не ти се иска да се откажеш от мечтата си, от всички усилия, които си вложил, тренировки и средства. Това решение трудно се взима, особено сред разреден въздух. В планината са важни търпението и чакането", обяснява Мария.
След като прекарват седмица в Италианските Алпи в масива Монте Роса, тя и нейните другари се отправят към Матерхорн, висок 4478 метра. Заснеженото било на швейцарско-италианската граница е мечта на повечето алпинисти, които още като деца си представят всички върхове като идеална пирамида, каквато е Матерхорн. Достъпен е от Швейцария и Италия, като от втората е доста по-евтин маршрут. Времето обаче има други намерения за експедиторите. Прогнозата предвещава гръмотевична буря за пет дни. Матерхорн остава забулен в мъгли и мечти В подобни случаи можеш да направиш само едно - да се примириш и да изкатериш Монблан.
"Гледката от върха винаги е една и съща, важен е пътят", казва Мария и като повечето алпинисти не обича да обяснява страстта си. "Хората, които го правят, го разбират по-лесно, защото то не се описва с думи". След още няколко преживявания през последните години тя е готова със заключението: "На Монблан всичко беше под мен, а когато се изкачих на същата височина в Хималаите, всичко беше над мен."
В покрива на света стига височина от 5500 метра и сбъдва мечтата си да види Еверест от една ръка разстояние или срещу 50 хиляди долара. Толкова е таксата за изкачване до най-високата точка на Земята. Може би заради приключението все повече хора се отправят към Хималаите. "Еверест е превърнат в бизнес. Тръгват всякакви мъже и жени, много от тях са неподготвени. Затова има толкова нещастни случаи. Стъпката на Хилъри (място малко под върха) е ненормално претъпкана с хора на около 8000 метра височина", обяснява алпинистката. Тя цитира известния пътешественик Райнхолд Меснер, който казва, че когато планината и човекът се срещнат, стават велики неща, но ако имаше магистрала до Еверест, това никога нямаше да се случи. По пътя към върха човек може да си подсигури какви ли не екстри. И не става дума само за шерпите, които носят багажа. Те дори ти правят чая, така важен за хидратацията. Този път пътешествието й стартира от непалската столица Катманду, откъдето летят до планинското селце Лукла на 2408 метра.
То е известно с най-опасното летище в света
От него се излита, като самолетът се спуска по наклон, завършващ в бездна. Оттам започва пешеходният преход, който продължава 17 дни. Маршрутът, известен като "Пътеката на хилядите крака", е магистралата на Еверест. Минава през върховете Гокио ри (5483 м.) и Калапатар, от който се направени всички панорамни гледки на първенеца. Всяка група там има няколко шерпи от местното население. Спят в техните хижи, които се наричат лоджи, в някои от които има и интернет. Бани нямат. Най-ниската температура стига до минус пет на 4900 метра надморска височина. Шерпите сервират предимно ориз, картофки и леща. "Виждаш, че можеш да живееш без повечето неща, с които си свикнал в града", споделя Мария. "Осъществената мечта ражда нова", цитира тя известния алпинист и водач от миналия век Гастон Ребюфа. В случая на Мария това е "Дом на бога" или "Игае Нгай", както племето масаи наричат най-високия връх в Африка - Килиманджаро. Седемдневното изкачване е с благотворителна цел, организирано от фирмата й. Преди да се запъти към Африка, Мария ще тренира с няколко нощувки на Мусала. А след Килиманджаро е набелязала още дестинации. Има само един проблем - толкова много планове и толкова малко отпуска.
Тя има и по-скромни мечти като чифт пикели за рождения ден, който празнува днес. Приятелите й пожелават да достигне много върхове и никога да не губи смелост.
Екипировката спасява живот
Първото успешно изкачване на Мария донякъде е чист късмет. Тя се впуска в него почти без никакъв опит. "Беше доста безотговорно. Ако имаше влошаване на времето или по-екстремна ситуация, нямаше да мога да реагирам както трябва", спомня си тя. Подготовката е най-важното нещо за подобно пътешествие. Режимът й наистина е впечатляващ. След деветчасов работен ден като мениджър ключови клиенти в обслужващ център на най-голямата английска фирма за онлайн залагания тя не си почива. Качва се в колата си и отива до Драгалевци, там тича до Голи връх и обратно. В други случаи е в залата за катерене. Ако човек иска да се впусне в това приключение, е добре да направи няколко планински прехода преди това.
"Всичко е време, упоритост и постоянство. Мечтите не си стоят просто някъде, а се достигат. Не искам да се отказвам преди върха, защото нямам сили", убедена е тя. И допълва: "Страх винаги има, особено когато тръгваш към нещо неизвестно, но той е съчетан с вътрешното чувство на вълнение. Тогава ти се свива стомахът в очакване. Страхът те кара да бъдеш концентриран." Всички в групата са вързани с въже, така че ако един падне, другите да го задържат, но трябва супер концентрация и да се внимава на всяка крачка. Можеш да разгледаш околността само когато спре цялата група.
Облеклото също е много важна част от подготовката. "Екипировката може да спаси живота", казва тя. Алпинистът се облича поне в три слоя като глава лук - термо бельо, полари, мембрани дрехи, които пазят от външните условия. Важно е и с кого ще се предприеме експедицията, защото в екстремни ситуации тези хора могат да ти спасят живота. Алпинистите с опит организират пътешествията си сами, но младите ентусиасти е най-добре да се включат към група с водач или да наемат.
Водачески услуги предлагат много групи в интернет. Един професионалист води най-много трима души. Организирането е лесно, но никой водач няма да поведе група към върховете, преди да я тества. Илиян Кинов ги изпитва на рилския Мальовица, където ходят с котки и тренират с пикели. "Има хора, които тръгват неподготвени и изнемогват на големите височини. Тогава водачът е длъжен да върне цялата група в базата. Човек трябва да има реална представа за себе си. Да е максимално бърз, защото ако се влоши времето, си загубен", обяснява Мария. "Аз съм водач и отговарям за максималната сигурност в планината. Но не мога да нося на гръб клиентите си. Те трябва сами да се качат", пък казва Илиян.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
