Стоя си аз на опашка за плащане на сметка при мобилен оператор. Касите - няколко, служителката - само една, а 3-4 годишното дете на поредната клиентка се катери по бюрото й и пречи да бъдат въведени данните. Момичето, което работи на касата, не смее да повиши тон, опашката възпитано и изнервено мълчи, а майката с обожание казва "Ох, на мама маймунчето!"
Беше преди две-три години, но се сетих за случая сега, когато покрай становището на Светия синод, бе засегната една съществена за ежедневието ни тема - как възпитаваме децата си. За нещастие - засяга се много често повърхностно и неинтелигентно, включително и в многобройните коментари в социалните мрежи.
Върхът на всичко бе, когато темата бе засегната от авторите на така наречената Национална стратегия за детето и която си виси за обществено обсъждане. Макар че всеки знае, че когато у нас някой започне да прави стратегия за нещо, след това нищо не се случва. Защото никой от чиновниците, които са писали стратегията, не знае нищо за детето, за което е писана. Най-много да знае за собственото си.
В никакъв случай не съм за откровеното раздаване на шамари наляво и надясно, но напоследък се появи една неолиберална нотка, съгласно която на децата би трябвало да бъде позволено да правят каквото си пожелаят, без да им бъдат налагани рамки.
Много родители ползват този модел и се боя, че няма да бъдат доволни, когато видят резултата. Не го казвам само аз, казват го психолози от /предимно скандинавските/ общества, които са минали по този път и в резултат са видели, че пред тях израстват апатични, неподлежащи на социализация млади хора, които смятат, че всичко им е позволено.
Разбира се, тук дискусията би трябвало да бъде върху темата какви рамки трябва да бъдат наложени на детето, за да свикне то отрано, че има правила и те важат за всички. И как точно да бъдат наложени. Вместо това темата се измести в съвсем друга посока. Именно в резултат на тази псевдосвобода десетки деца се изживяват като диктатори на учителите си в училище, а в по-късна възраст могат да се превърнат и в диктатори на родителите си.
Как пък никой не коментира защо, вместо майката да издърпа надолу отрочето си или поне да му направи забележка, когато то наистина прекалява и с това притеснява и други хора, просто му бута мобилния си телефон и му пуска игричка, за да избяга от отговорността си да го възпита?
Естествено, тук не говорим за унизително отношение към детето, за побой, които са си наказуеми и сега по закон. И въобще, защо прекрасната ни държава, вместо да пише измислени стратегии, не намери начин да гарантира на майките възможност да прекарват повече време с детето си посредством различни форми на социално подпомагане? Може би ефектът ще е по-добър, отколкото да се произнася по темата за шамарите.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
