Трябва да научим децата да отлагат удоволствието, това поражда творчество, казва Младен Владимиров
- Господин Владимиров, новият проект за национална стратегия на детето акцентира върху темата за детската самота. Вие като психолог как възприемате това понятие?
- По-точен отговор вероятно може да даде Държавната агенция за закрила на детето, която е изготвила документа, който все още е на обществено обсъждане. Но за мен важното е, че за първи път акцентът върху живота на детето е поставен в контекста, в който живее детето. Ние като психолози сме се срещали с децата и техните проблеми десетки пъти, включително и при побой и агресия върху деца, и винаги сме се стремили да научим повече за личността на детето. Стратегията поставя акцент не само там, а и върху детската бедност, и върху ненасилственото възпитание на децата ни. Трябва да помним, че едно дете не е умален възрастен – то е същество, което очаква от възрастния да го подкрепи в неговото израстване. В момента
българските деца живеят на три места - във виртуалния свят, в училище и вкъщи.
А животът им в дигиталния свят най-често е измамен. Нека си спомним момиченцето, което преди няколко години бе убито в асансьор във Варна. То беше имало 2000 виртуални приятели. Само че виртуалният приятел не е приятел, който ще ти пише, ще те подкрепи в труден момент, ще ти честити рождения ден. Що се отнася до физическата среда, голяма част от родителите на нашите деца са в чужбина и те остават отглеждани от баби и дядовци. Децата ги виждат един път през лятото, когато отиват на море, и един път по Коледа. Тези деца са оставени на настойници, на баби и дядовци, но самите баби и дядовци, които са отгледали своите деца преди 20-30 години, не могат да използват стария си родителски инструментариум за отглеждане на внуците.
Как се разбира дигитално внуче с аналогова баба?
Възрастните хора не са подготвени за все по-специфичните изисквания на поколението на Милениума, защото разговарят на коренно различни езици. Срещал съм дори и учители, които коментират, че разликата между поколенията е несравнима.
- А как се отразява на децата това, че растат без родител?
- В някои случаи, дори и родителят да е до тях, той избира да остави детето си твърде рано да бъде самостоятелно и да решава проблемите си само. А това води до някои други проблеми. Например до генериране на страх, че няма да се справиш, което води до отказ от това да експериментираш. Тези деца все едно се учат да карат автомобил без инструктор. Другото изискване към родителя е, че той тлябва да поставя граници. В противен случай, ако те не бъдат поставени навреме, децата ги разширяват и така може да стигнат до конфликти със закона, до употреба на психоактивни вещества, до употреба на агресия. Понякога те имат нужда да разговарят с отсъстващите си родители за това, но то не може да се случи дори и само поради часовата разлика, ако родителят е в друга държава. А
роднините, които отглеждат детето, са нещо като протеза
ако ми позволите това определение – реалният крайник все пак липсва. Разбира се, някои деца и в тази ситуация се справят и развиват прекрасно. Наскоро гледах един репортаж на БНТ за момче от Видин, което се отглежда от баба и дядо, учи отлично, участва в извънкласни занимания. Не бива да се генерализира как всяко дете би реагирало на подобна ситуация.
- Какви са все пак рисковете в емоционално отношение?
- Един от рисковете е детето да се научи да е прекалено самостоятелно отрано и да не развие доверие в околните. То
може в трудни ситуации да се хване за косата като Мюнхаузен
и да се измъкне, но ще му бъде трудно там, където трябва да се довери на други хора – в професионалния екип, в брака. Ще копира стария си семеен модел, който на практика е бил дисфункционален. Аз разбирам и родителите, които в името на това да осигурят базисните потребности на децата си, са пренаредили своите приоритети и примерно са заминали да работят в друг град или в чужбина.
- Когато детето бъде оставено насаме с технологиите, какво се случва с него?
- Много се говори за зависимост към технологиите, но те са като ядрената енергия – могат да служат и за полезни, и за вредни цели. Лошото е, че
когато децата видят един пъстър свят, пълен с емотикони, трудно се побират в истинския
който не е толкова красив, нито пък хората са толкова високи, красиви и слаби. И ако истинският свят не им е интересен, се двръщат обратно в дигиталния. А емотиконите в никакъв случай не предават пълнотата на истинския разговор, в който едва 7 на сто са думите, останалото е невербална и паравербална комуникация - жестове, тембър и други. Технологиите обират тези неща. Освен това размиват границите между публична и частна личност – благодарение на тях вече във всеки момент
другите могат да разберат къде си, с кого си, какво си ял
и така нататък, което на мен лично никак не ми харесва. Друг момент, свързан с технологиите е, че те учат хората да получават всичко на момента. А според мен ние трябва да учим младите хора да отлагат удоволствието, защото именно то носи креативността, развива въображението, кара те да мислиш. Навремето, ако едно дете искаше да прочете книга например, трябваше да изчака да му я купят или да я върнат в библиотеката. Ако искаше да получи информация, трябваше да попита родителите си или учителя. Сега лесният достъп до всичко те отучва да мислиш.
- В проекта на стратегия за детето има текстове, свързани с възпитанието без бой. Те са свързани по-скоро с насилието, но провокираха и спорове дали един шамар е възпитателен или не. Как мислите Вие?
- Лично аз не използвам шамари, защото и спрямо мен не са използвани. Но мисля, че родителите, които уж са толерантни към шамарите, проявяват известно фарисейство. Когато те ударят детето си, приемат, че това е възпитателен жест, с който очертават граници. Когато учител в клас удари детето, се приема, че това е наказателна мярка и се стига до съдебни дела. Нека първо изясним позицията си в собствените си глави! Много е важно как се е случил шамарът - едно е, докато караме детето примерно да се качи в колата и го потупаме по дупенцето: „Хайде, качвай се“. Друго е, когато е публичен и кара детето да изпитва унижение и срам. Виждали сме как
по детски площадки бият, влачат и щипят деца
които вероятно се чувстват унизени от това отношение. Важно е как самото дете интерпретира всичко. Както казваше една моя колежка: “Шамарът не е на лицето, той е в сърцето“. Ако обаче погледнем от страната на родителя, той не е подготвен за най-важната кауза в живота си – да отгледа дете. Правим семинари за всичко друго – как да действаме при бедствия и аварии, професионални тренинги, но не учим хората на най-важното нещо. Затова, когато са изнервени от битието, те реагират по модела, който познават от своето детство. В онези години от децата се е изисквало да бъдат подчинени и послушни. Но в днешните времена, когато търсим от децата креативност и творчество, да удариш дете, това значи да спреш бъдещето.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
