Пиянството на един народ се случи в три дни, седмица след тридневното Възкресение Христово. Незапознат човек би си помислил, че българите са въздигнали духа си от радост за победата на Живота над смъртта и заради деня на Победоносеца свети Георги, а и заради паметта за славните победи на Българската армия.
Може да е имало и такива хора.
Но масово вниманието бе насочено към посрещането на един човек, глава на най-малката държава в света и на католическата църква – папа Франциск. Едно събитие, което протече в три реалности – в действителността, в социалните мрежи и в медиите – като навсякъде имаше своите различни цели и предизвика крайности в отношението и коментарите. Можем много да говорим за това, но няма никакъв смисъл, защото от масовите обяснения, коментари, подигравки и нападки не произлиза добро, а расте противопоставяне и вражда – ние разпъваме отново Христос.
Хубавото на визитата на папа Франциск бе повтарянето на учението Христово в словата на влиятелната фигура с политическа и духовна власт. Хиляди хора, иначе
слепи и глухи за изказванията на духовниците в България, които казват пак същото, но по друг начин, сега се вдъхновиха да цитират думи за мир, любов и взаимопомощ.
Хубавото бе в напомнянето колко голям може да бъде християнският свят, ако човекът се смири и върви по правия път към Бога. Хубава би била и радостта от срещата с един сам по себе си интересен човек. Но всъщност от демонстрираната радост, от екзалтацията, от коментарите „за” и „против” посещението на папата, от обсъждането на мотивите за неговата визита и от директните и индиректните прерeкaния от какво да ни е страх и да не ни е страх, лъха една огромна тъга.
Тъжно е, че сме толкова далеч от учението на Христос, че приемаме като месия този, който преизказва Евангелското слово, без да се замисляме, да разпознаваме и да искаме среща с Първоизточника.
Тъжно е, че непременно възхищението ни от папата води до отрицание или оплюване на родната ни Църква без размисъл защо са разликите и без обективна или практическа преценка на ситуацията във Ватикана и в БПЦ.
Тъжно е, че чувайки от високопоставената трибуна жадувани думи, които в основата си са Христови, се поддаваме на моментни емоции под харизмата на папата и осъждаме познати и непознати духовници, че те не благовестят. А забравяме, че това дали Словото Божие ще достигне до нас и дали ще Го търсим, зависи само и единствено от нас и от нашия труд.
Тъжно е, че не разбираме и не искаме да разберем проповедта на нашата Църква, защото не отваряме сетивата си за нея, но я отричаме или като несъществуваща, или като некадърно предавана, а поглъщаме което ни се поднася от гости с шум и прикрит блясък.
Тъжно е, че с настървение се нахвърляме върху неприятна, но може би неизбежна част от миналото на наши архиереи, разкъсваме дамгосаната им от нас личност отново и отново, както правим при всеки удобен случай, и мразим.
Мразим не защото обичаме госта кой знае колко, а защото нямаме любов, защото сме далеч от Христос и Неговата прошка.
Тъжно е, че грозно заклеймяваме своята църква, защото знаем само слабостите в дейността й, демонстративно се отричаме от нея и я презираме, макар и да не я познаваме истински, а се хвърляме в обятията на впечатлилото ни за момента чуждо, което е с изчистена и умело поддържана повърхност.
Тъжно е, че пак сравнявайки с чуждото, осъждаме нашата Църква, че няма социална дейност, но същевременно не правим нищо в подкрепа на наличната, но нерекламирана църковна социална дейност. Защото не искаме да сме част от Църквата и забравяме, че без хора, без точно нашата подкрепа, дейност трудно може да се развива.
Тъжно е, че ние не се молим на Бога в ежедневието си, не ходим на Литургия за обща молитва за нас самите и за целия свят, дори не вярваме в силата на молитвата и в Бога.
Но съдим Църквата ни, че не се е включила в мероприятие с надслов „Молитва”, без да се замисляме и да искаме да знаем, че точно благодарение на всекидневната молитва на нашите духовници се крепи светът ни.
Тъжно е, че не усещаме винаги протегнатата към нас ръка на духовниците ни и не търсим помощта им заради техни недостатъци – а всъщност заради гордостта ни – но ги осъждаме като недостъпни, неотзивчиви и безполезни. И хвалим чужди духовници, които съвсем не познаваме, но пък се нуждаем от някакъв контраст, за да излеем някъде злобата от деня.
Тъжно е, че не разбираме, че ние сами трябва да тръгнем към Бога и сами да търсим духовниците, без да отричаме цялата Църква заради неразбирателство с един от тях, а да разчитаме Бог да ни срещне с точния за нас свещеник и ние да успеем да го разпознаем.
Най-тъжно е, че на практика сме извън общението с Бога, защото нямаме или не проявяваме Неговата всеопрощаваща любов, която няма за антоним омразата, а подтика към борба за любов без осъждане и заклеймяване. А ако ние нямаме стремежа към тази Любов, то който и да ни говори за нея – свой или чужд – ние няма да се променим трайно и да тръгнем към Бога в мир със себе си и с ближния. Промяната ни ще бъде само еуфорична еднодневка – като плод на тридневно пиянство на един народ.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
