Е, какво излиза, прелюбезни? Българският модернизъм се оказа менте почти като оставката на Корнелия. То това направо си е метафора! Модернизъм-менте! Разбира се, възможно е Мирчо Качулев да е нарисувал Глен Клоуз след смъртта си, както е и възможно Корнелия да си оттегли оставката със същите мотиви, с които си я подаде. В България всичко е възможно, дори Преслава да заприлича на Майкъл Джексън...
Има една странна крива на общественото признание и начинът, по който то се променя през годините. Само преди две-три десетилетия, за да те поканят в телевизионно предаване, беше нужно да си написал книга, да си поставил рекорд, да си блъскал като луд на стана, да си летял в Космоса, или да си издоил най-много крави...Сега е достатъчно „да бъдеш себе си”. Всъщност съветът „Бъди себе си”е много походящ за 0, 0002% от населението на Земята. Всички останали трябва веднага да започнем да полагаме усилия да не бъдем „себе си”, ако искаме земята и самите ние да оцелеем. Бумът на социалните мрежи доведе до небивал разцвет в изкуството на самопровъзгласяването, а сривът на традиционните медии позволи подмяната на действителността да се превърне в универсално средство за управление на общественото мнение. Ако преди десетилетие „менте” беше дума с изцяло негативно звучене, днес вече съвсем не е така.
Ментето често има повече плът
и действителност от самия оригинал. Преди време журналистът и тънък познавач на алкохолната индустрия Иван Бакалов беше изчислил, че ако количествата алкохол „черно Джони” са реални и произведени по оригиналната рецепта на пивоварната, то територията на Великобритания трябва да е покрита изцяло на височината на 5-етажна сграда с бъчви, в които отлежава дестилатът. Повече примери е излишно да давам. Голяма част от хората са „made in China”, а и Господ, създавайки човека, забравил да го патентова и сега всеки може да я върши тази работа. И все пак, ако видите чехли с надпис „made in Velikobritania”, не бързайте да ги купувате...
В този план спорът за фалшификатите в изложбата за българския модернизъм или пък за автентичността на филма „Чернобил“ са вълнуващи за много тънка прослойка познавачи. Парадоксално е, че въпреки „подмяната”2, общата картина, голямата приказка остава неизменена - и за вълнуващата история на модернизма в България, и за мрачната, напълно реална алегория Чернобил като естествен завършек на едно мърляво, човеконенавистническо управление в бившия СССР. Да спорим по детайлите би било равнозначно на спора дали в прочутата приказка на въпроса на Червената шапчица: „Бабо, защо ти е толкова голям носът”, вълкът е отговорил „за да те подуша по-отдалеч” или „защото съм арменец”. Приказката и
поуките не се подменят
и спокойно всички актьори в Чернобил можеха да са чернокожи, без това да измени метафората. Или пък главните роли да бъдат изиграни от Леонардо Ди Каприо и Том Круз.
Нещо подобно се случи и на последните избори. Борисов създаде изключително успешно усещането, че е сам срещу всички и успя да ги „бие” за радост не само на горещите си привърженици, но и на всички онези, които обичат приказките за това как юнакът побеждава, независимо от обстоятелствата. И след изборите той продължи да развива този образ, като навръх рождения си ден отново имаше две-три живи включвания от горещи строителни обекти на страната. Усетил могъществото на персонализирания мит, той овеществява властта в пълна мяра, дори това често да му струва скъпо. Например, когато нему се приписват грехове, които изобщо не са негови. Аз не съм и сигурен до колко вече публичният му образ е подвластен на самия него и до колко живее собствен живот, носен на крилете на публичните очаквания към образа Борисов. Всъщност обществата ни отдавна се управляват от образи, които сами сме създали и които често имат твърде малко общо с действителността. И само по навик продължаваме да си обясняваме явленията с някакви уж обективни процеси. На Запад от нас, например, има не една и две млади държави, които успешно си създават цели „истории“. Някои от тях така са се захласнали с новата си история, че няма и да усетят как ще останат без география в съвсем обозримо бъдеще. На Балканите специално си мислим, че сме модерни държави, дори изследваме със страст модернизма и постмодернизма в изкуствата си, но всъщност продължаваме да решаваме проблеми на националната държава от 19 век, пренасяйки ги в една вече напълно виртуална среда. И постепенно заживяваме в ментето, което сами сме създали. При това то е напълно оригинално. Звучи парадоксално, но ако в началото сме създавали прокси-държава по модела на напредналите съществуващи западноевропейски общества, от 1948-а година насам създаваме безподобно „менте“, в което се чувстваме уютно и което ни предпазва от необходимостта да си обясняваме трудно обяснимия свят. Демокрацията ни започна също така – с мечтата за „нормална държава“ – ако си спомняте. Днес какво е... По-скоро нещо, което претендира правото си на съществуване, защото най-важното му качество е
„да бъде себе си“
Също като блондинка в риалити-формат, която е известна най-вече с това, че е известна. Още в зародиш се провалят всякакви опити да си припомним, че държавата е не повече от договор между членовете на обществото за това как да бъдат оползотворявани общите им време, усилия и средства...
По-разсъдливите ще кажат, че далеч преди интернет епохата общественото съзнание е действало по сходен начин. Създаването на САЩ, например... Група хора са си въобразили идеалната държава и са я превърнали в реалност, налагайки модерни възгледи за обществото, напълно несъответни на развитието на Европа по онова време. „Баудолино“ на Умберто Еко отпраща още по-назад във времето, разказвайки за силата на въобръжението в предмедийната епоха и как един цял свят, измислен нарочно за Фридрих Барбароса, постепенно става реален.
И тук вече идва неприятният въпрос или по-скоро неприятният отговор. След като живеем почти изцяло във въобръжаем свят, толкова ли не можем да се самоизмислим малко по-добре с малко повече въображение?
Толкова ли са ни сакати мечтите
Или, както казва една индийска поговорка – щастието на глупака изглежда като жената на комшията. Последната седмица, например, усилията ни са насочени към това да ограничим партийното субсидиране, което като цяло е по-малко от ремонта на 300 метра от „Граф Игнатиев“. Това, разбира се, няма да реши нито един проблем на политическата система, но пък ще отвори десет нови. Днес радостно сеем семената на бъдещата буря. Така е и с решението автомагистрала „Хемус“ да се строи от държавна компания, така е и с провалените за пореден път ЛОТ-ве на железопътните проекти... Само тези два проекта са за над 3, 5 милиарда лева, но ние сме съсредоточени не в това как всинца да станем по-богати, а как да направим политиците по-бедни и по-зависими от хората с парите. Ами... добре сме го замислили! Направо до урните за бюлетини да вземем да слагаме и по една кутия за волни пожертвувания за партиите или пък политиците да се издържат директно със смс-и от населението? Сигурен съм, че ще се родят и други причудливи идеи, всяка една по-добра от сивото безличие, което в момента се дискутира в парламента, инспирирано като проблем от хора без въобръжение... Знаете ли, че с много малко изключения през последните 20 години не съм чул реч на български политик да започва с изречението „Имам една мечта...“. Може би се страхуват да не ги споходи съдбата на Мартин Лутер Кинг или пък мечтите им стигат до построяването на „къща за гости“. Мога да претендирам за авторство на изречението „Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му“, защото Камен Воденичарв го произнесе – според мен – за пръв път в един монолог като водещ на „Каналето“ през 1996-а. Тогава, когато изпя „Не съм избягал“. Бих могъл, наистина, ама нещо не ми се ще, защото ще прозвучи като присъда.
В заключение, проблемът на „българския модернизъм“ не е в това, че две-три картини от една изложба са се оказали несръчни ментета. Проблемът е, че зает с произвеждане на менте-действителност, българският мозък отказва да приеме предизвикателството пред западноевропейския разум още от 20-те години на миналия век от времето на модернизма: да подложи на смела и критична преоценка вехтите идеи за света и за собственото ни място в него. Предпочитаме да живеем в тъп виц, невярвайки че можем да измислим нещо по-добро. Не смеейки дори да си го помислим. Ето ви, например, една направо постмодерна идея: а защо да не си изберем главен прокурор чрез жребий? Смятате, че ще е по-недемократично от всеки друг начин? Аз пък мисля точно обратното.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
