Има един закачлив патриотизъм, прелюбезни, който май се предава по кръвен път. В смисъл –нахапят те веднъж комарите на Охридското езеро и започваш да твърдиш, че си лял кръв за Македония. Основните му преносители са тези нашенски патриоти, които в петък вечер страдат за България, а в събота сутрин страдат за вода. Така е от Ботев насам, а по-късно и друг величествен поет намекна, че Македония идва от „мъка”. Ясно е, че тази мъка няма да спре, дорде ги споделюваме историята и идентитетот.
За щастие Македония през последните 30 години е част най-вече от външната, а не от вътрешната политика на България. Дори заплахите на Каракачанов, че ще напусне кабинета, ако безрезервно подкрепим съседката за членство в ЕС, няма да се превърнат във вътрешнополитически проблем. Желаещи да доизкарат мандата с Борисов – бол!
Явор Гърдев, който поставя в момента „Бесачи” на Мартин Макдона в Македонския народен театър в Скопие и май е единственият българин, за когото македонската преса е написала нещо хубаво през последните десетилетия, твърди, че колкото са на брой македонците, толкова и българи се вълнуват от македонския въпрос. Сиреч около милион и двеста – милион и триста хиляди. Доколкото помня, последното преброяване в Република Северна Македония се провали през 2011-а, защото тогавашните управници се уплашиха, че албанците ще излязат над 20%. Оптимистичното твърдение е, че македонците са 1 800 хиляди, песимистичното – милион и сто. Но дори да приемем, че всички македонци се вълнуват, а това не е така, по рецептата на Гърдев излиза, че една четвърт от българите, кръвно и исторически свързани с историческите западни български землища,
жадуват справедливо отношение
към общата ни история. Под справедливо да се разбира нашето, българско отношение...
Аз лично не съм чувал да има справедлива история. Има иронична. И по отношение на Северна Македония иронията се проявява в това, че колкото се повече увеличава историята на македонците, толкова повече им намалява географията. Ние засега се отървахме с малко медиен шум и един паметник на Самуил със светещи очи...
ЕС и НАТО са истинското спасение и за територията, и за идентитетот на нашите братя от Вардар. Продължили ли разкраченото им положение, ще станат лесна плячка на Русия, Сърбия и Албания. А ние няма да ги защитим, защото „не са си признали за Гоце”. Гърците, които ги тормозят от 30 години за името и за Александър Велики, сега ще излязат благодетели. Дори Заев вече плонжира пред тях с изявлението, че те трябва да са лидерът на Балканите. Впрочем Борисов като че ли най-лаконично оформи това, което мислят останалите три четвърти от българите. Аз няма да остана в историята като българина, попречил на Македония да влезе в Европейския съюз – горе-долу това каза премиерът и в този случай категорично не можем да го заподозрем в политически егоизъм. Напротив – ГЕРБ ще даде жертви за тази си позиция, а патриотарстващите ще понатрупат
мазно политическо подкожие
за следващите избори. Не знам до колко не е грешка България да подкрепя тезата, че Македония и Албания трябва да вървят заедно и в НАТО, и в ЕС. Точно това не искат македонците и споменаването на тази теза от София изглежда в очите им като заяждане за други неща...
Но да видим очевидното: ние нямаме териториални претенции към Република Северна Македония. Не очакваме и реституция на имотите на бежанците. В момента сме по-заети да делим историята, отколкото да споделяме бъдещето, което изглежда глупаво. Ясно е, че втренчването в историята от неисторици е компесаторен механизъм. Нито България, нито Северна Македония могат в момента да смаят света с продукт, по-впечатляващ от историята им. Май на Чърчил приписват думите: „Балканите имат повече история, отколкото могат да понесат” и в тази връзка що пък да не им дадем на македонците каквото искат. Имаме толкова много история, че на пет Македонии можем да дадем и пак да ни остане. В сравнение с житията на Асеневци, например, „Игра на тронове” е скучен като петък следобед в банков клон. Искат Гоце и Самуил – заповядайте! Какво друго – Калоян, Кракра?! Искате ли половинка Яворов и по триста грама Талев и Димитър Димов? Майстора и Дечко Узунов?! Чувам, че на Венко Марковски вече восъчна фигура са му направили в музея на ВМРО. Дано не са му сложили само фитил на темето, защото поетът гледаше смело в атомните бъднини на енергетиката. Там, где под красний флаг „съветски атом смел за наука е умрел”... Не че ме е питал някой, но аз съм склонен да си разделим половината история по братски. Дори не е нужно да представят средновековна македонска монета. Липсата на такива монети само доказва, че още тогава единствено македонците са използвали кредитни карти!
Ох, объркан съм. Като гледам Фейсбук, и сънародниците ми са объркани. Разкъсват се кое по напред да спасяват – Македония ли с Каракачанов, София от гей-парадите със Сидеров или планетата с Грета Тунберг. Само социалистите твърдят, че имат решение за всяко населено място и за всичко, ама ние, по-паметливите, още не можем да забравим някои тяхни решения! Ето, аз например помня как точно на 4 октомври 1990-а демонтирахме петолъчката от сградата на Партийния дом в София. А можехме просто да я продадем за реклама на бирата „Хайнекен”, но не –
предпочетохме забравата
пред парите И за още едно „решение” на социалистите да припомня: на 4 октомври 1974 започва строежът на многострадалната автомагистрала Тракия. Дет се вика 45 години стигат! Време е да я построим тази магистрала, пък после може да ни остане време и за македонската история...
Но стига нашенски работи – да погледнем на света. 4 октомври е патронният празник на Свети Франциск от Асизи, справедливо наричан от някои „първото хипи”. По-малкият брат на Христа (основател на ордена на миноритите, станали известни по-късно като францисканци) се е представил на 3 октомври 1226 година в Асизи, тогава част от Папската държава, на 44 годишна възраст. Един от най-обичаните и почитани светци не само от младите католици по света – покровител и защитник на животните, предвестник на Ренесанса и модерен мислител, нетипичен за епохата си. Прочутата му молитва, която има хиляди преводи и интерпретации (и вашият покорен слуга също се е упражнявал, както ще видите) може да бъде отнесена и към нашенската македонска болка. Тя започва с думите:
Направи ме, Боже,
инструмент на своя свят,
където братът мрази брат...
И завършва със стиха:
Получавам единствено, когато давам,
в прошката ми прощават и
в смъртта се раждам.
Стана ясно, че история имаме много за даване на Македония. Шеги и подигравки, както показва и този текст – също. Въпросът е имаме ли сили за прошка, прераждане и бъдеще.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
