Хора на високи позиции изпитват трудности при писане на текст на български език, казва Надежда Сталянова
АКЦЕНТИ
* Познаването на родния език вече не е ценност
* Никой работодател вече не държи служителите му да са грамотни
* Навлизането на чужди думи е нормален процес
- Госпожо Сталянова, напоследък стана много популярен спорът за мъжкия и женския род по отношение на професиите. Знам, че дори и езиковедите са на двата полюса. И все пак – колега или колежка, министър или министърка? В кои случаи е позволено да използваме женски род и в кои – да останем само на мъжкия?
- Това не е нов въпрос, актуализира се напоследък във връзка с желанието на обществото езикът и думите ни да бъдат максимално неутрални. В българския език съществителните имат род, естествени са форми като продавач-продавачка, учител-учителка, готвач-готвачка и т.н. Има обаче една група названия на професии, т.нар. престижни професии, при които е приета употребата на формите за мъжки род – премиер, президент, министър, съдия, директор, декан, ректор и др. Именно за тази група професии употребата на формата за женски род – министърка, президентка, се възприема като проява на пренебрежително отношение. Най-често е колебанието коя дума да употребим – колега или колежка, когато говорим за жена. Правописният речник посочва и двете форми като верни. В езиковедските среди паралелно съществуват двете мнения – коя форма е по-добре да доминира, т.е. и самите хора, занимаващи се с езика, нямат единно мнение. А в ежедневието ни е въпрос на личен избор на говорещия, като моето наблюдение е, че вече мъжката форма доминира в почти всички сфери.
- Доколко трябва да позволим политкоректността да приеме езика ни? Може ли "журналист да роди момиченце", каквото заглавие се появи?
- Политическата коректност не се изразява само в езика. В основата й е залегнала безспорно прекрасната идея за ненакърняване на ничие достойнство, за отказ от всякаква дискриминация, за приемане и уважаване на естеството на всеки отделен човек. Тази идея се отразява в речта ни чрез политически коректната лексика, идеята за която ни се струваше странна, екзотична и понякога абсурдна само преди няколко години. Обществото ни обаче бързо се вписа в тенденцията на ценностите, които споделя цивилизиваният свят.
Да си дадем сметка как вече наистина (поне в публичния език) се избягват и санкционират изказвания, които по някакъв начин маркират расова, малцинствена или сексуална принадлежност. В езика ни трайно се установиха политически коректните наименования на хора с разнообразен стил на живот, лични убеждения, религиозно самоосъзнаване и подобни.
В това отношение езикът е следствие на процесите в обществото. Затова и първоначално политически коректните думи ни звучаха странно, но неусетно свикнахме с тях и ги усвоихме. Към настоящия момент малко крайни ни се струват отказът напр. на част от немската администрация да използват думи, в които се включва информация за биологичния пол на лицето (имам предвид отпадането на обръщенията господин и госпожа). Това ми се струва неприложимо, поне на този етап, в българския език. Но, пак подчертавам, „обличането“ на мислите ни в политически коректен изказ е процес, който е много силен и динамичен. Не изключвам вероятността тази тенденция да застигне и нашия език в близко бъдеще.
- Много хора се чудят как езиковедите вземат решенията си за това, кога една езикова норма е валидна. Как точно се случва това наистина?
- Колегите, които работят в Института за български език на БАН, са оторизирани да съставят правописните речници на българския език, като наблюдават динамиката на езиковите процеси и взимат решение кое е книжовно, правилно и кое – не. В предговора на всеки правописен речник има информация за основните правописни и правоговорни норми. Последният актуален такъв речник е този от 2012 година, при колебание всички ние правим справка там и приемаме написаното в него.
- Според Вас редно ли е, ако една неправилна употреба зачести в речта или писмения език, тя да се превърне в книжовна?
- Голяма част от отклоненията от нормата в историческото развитие на езика се налагат като правила в последствие. За всяко отделно явление обаче мнение изказват кодификаторите, т.е. хората, оторизирани да определят кое е книжовно и допустимо и кое – не. В конкретния случай това са езиковедите, които работят в Института за български език в БАН.
- Споделете какви са според Вас най-новите явления в езика ни? Обеднява ли той благодарение на тях?
- Българският език е богат, многослоен, нюансиран, изразителен и няма извънезикови процеси, които могат да променят този факт. Това, дали ние използваме неговия потенциал, зависи само и единствено от нас – т.е. всеки човек прави избор дали ще черпи от ресурсите на езика ни или ще ги пренебрегне. Сигурно тук ме питате за навлизането на думи от английския език, което е глобално и вече не ново явление. Навлизането на думи от други езици е нормален процес и се е случвало в цялото историческо развитие на българския език. Но ми се иска да обърна внимание на нещо друго, на една тенденция, която е крайно негативна.
Познаването на родния език и грамотността вече не са ценност. Никой работодател не държи служителите му да са грамотни, а всеки иска сертификати за овладяване на чужд език – без значение от сферата на професионалната реализация. Стига се дотам хора, заемащи високи позиции в държавната администрация, в международни компании и на други престижни места, да изпитват трудности при писане на текст на български език – било то мотивационно писмо, оферти, всякакъв тип документация.
Мисля, че тепърва ще берем горчивите плодове от това съзнателно неглижиране на познанията по роден език – пак казвам – тук не става въпрос за писане на есета, съчинения или разсъждения за литературни произведения. Дали ще се доверим на лекар, от когото зависи животът ни, ако той не може да напише грамотно една епикриза? Ще живеем ли в сграда, ако архитектът, който я е проектирал, не може без грешка да ни обясни проекта й? Бихме ли искали учителката на нашето дете да пише на дъската с грешки и децата да научат думите неправилно? Погрешно смятаме, че писмеността и словото са само за кабинетните учени и т.нар. литератори.
- Вие имате изследване за езика на политиците. Напоследък агресията в него като че ли ескалира, особено с изявленията на Обединените патриоти. Какви са Вашите впечатления?
- Изследвам политическия публичен език вече повече от 15 години. За съжаление наблюдаваме само засилване на негативните тенденции в него.
Права сте, агресията като че ли прекрачи всякакви приемливи граници. Речта, която слушаме от участниците в българския политически живот, е принизена, агресивна.
От една страна тя е „куха“, защото е пълна с клишета, с празни фрази, които я правят трудна за проследяване и осмисляне. Тези витиевати фрази отдавна отблъснаха всеки от нас, вече смело може да се каже, че българинът не слуша помпозните думи на политиците, в които липсва конкретното, ясното, целенасоченото.
От друга страна често ние, слушащите, се чувстваме неудобно, когато ставаме свидетели на словесните престрелки между българските политици. Техните конфликти често са като сландал на махленско ниво, в ниския стилов регистър, като в тях не откриваме противопоставяне на позиции, убеждения или идеи, а обиди и откровена и нецензурирана агресия.
- Пълно е с критики към езика на тези, които влизат да учат филология. Какви са Вашите наблюдения от студентите Ви?
- В нашето общество критики има към всички, всичко и от всекиго. Така че на абстрактни критики не бих могла да говоря конкретно. А иначе, вярно е, че има оттегляне от филологията в глобален план. Филологията е вид следване, в което се полагат много усилия, чете се голямо количество книги (специализирани и художествени произведения), а бъдещата професионална реализация изглежда ефимерна.
Много малко от студентите филолози си мечтаят за учителската професия, защото тя е социално непрестижна и непривлекателна. В това аз виждам големия грях на нашето общество – в принизяването и пренебрегването на учителската професия. От друга страна трябва да отчетем и редица фактори, пред които няма смисъл да крием глава в пясъка – числеността на абитуриентите е значително по-малка от преди десетилетия, когато за едно място в университет реално се състезаваха по няколко души, явявайки се на много тежки изпити.
Освен това много от зрелостниците избират да следват в чужбина. На този фон в България има прекалено много университети, които предлагат повече места за първокурсници, отколкото е броят на абитуриентите през дадената година. Затова вече се наблюдава много по-слаба конкуренция за местата за филологическите специалности, от което пряко произтича и качеството на първокурсниците.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
