През последните три десетилетия в България бизнес започнаха десетки хиляди фирми. Някои просъществуваха повече или по-малко време и изчезнаха, но други преживяха хиперинфлация и кризи и продължават да се развиват успешно.
Каква е тайната на техния успех? Това ще се опитаме да разберем от представители на ръководствата на успешни компании, работещи в различни бизнес сектори у нас. Ще потърсим и причините за творческото дълголетие на обществено известни личности - преподаватели, спортисти, учени, артисти. Ще поднесем всички тях пред читателите на "Стандарт" в интервюта под рубриката "Пътят към успеха". Днес ви представяме интервю с Теодора Духовникова, известна българска актриса, носителка на наградите "Аскеер" и "Златна роза".
Преди броени дни тя получи признанието за "Жена на годината" на списание "Грация".
==============================
- Г-жо Духовникова, как живеете извън театъра? Оставяте ли ролите си на изхода или продължавате да играете вкъщи и пред приятелите?
- За разлика от много други професии актьорското майсторство не е работа, за която можеш да спреш да мислиш - за някоя роля, представление или филм, веднага, след като приключи репетицията, снимачния ден или се спусне завесата след края на спектакъла. И именно това е по-особеното и дори по-изморителното на нашата професия, особено когато си в процес на създаване на нещо ново - нова роля в нов спектакъл или в нов филм. Каквото и да правиш през целия ден - на улицата, вкъщи, а особено тежко е когато си легнеш и докато заспиш - случвало се е понякога да заспивам чак призори - непрекъснато си мислиш: какво се е случило по време на репетиция или на снимки, за това, което трябва да се случи, какъв трябва да е образът, който изграждаш и пр. Така че
изключването при нас е много трудно, бих казала дори - невъзможно
В този смисъл ние непрекъснато сме си в някаква пиеса или филм.
Но това пък далеч не значи, че като свърши, например, "Лисичета", аз продължавам да си бъда Регина, някаква луда, амбицирана за пари жена, която убива дори собствения си мъж! Това е патологичен образ, така че много бързо се излиза от такава роля, но не винаги е така. По-скоро артистът е обсебен от новите роли, които изгражда, отколкото от тези, които вече играе.
- Значи ролите влияят върху личния живот вън от театъра или филма, съзнателно или не?
- Не, не се държиш като човека, когото си играл, след като свърши спектакълът. Напротив, дори ми се струва, че аз изобщо не играя вкъщи или сред приятелите. Понякога обаче се случва приятелите да ме молят: "Изиграй нещо" или "Разсмей ни с нещо", а това е последното нещо, от което има нужда един актьор.
- Все пак случвало ли се е понякога да отговаряте с реплика от пиеса или филм?
- Да, случвало се е, но винаги - съвсем съзнателно, нарочно и откровено. Обикновено хората, които имат потребност да играят, са тези, на които това им липсва или които така се мъчат да компенсират някакви неща, докато ние, артистите, толкова много играем, до гуша ни е дошло, така че във всеки момент, в който имаме възможност да не играем - не го правим.
В този смисъл, да се върна на първия въпрос - как живея извън театъра: докато преди много обичах нощния живот, напоследък особено обичам съвсем тихо и спокойно да живея и да се срещам само с хора, които не ме натоварват, за да мога да си почивам, вътрешно да заредя.
- Значи водите тих и скучен семеен живот. За какво си говорите с Вашия съпруг вкъщи?
- Много обичаме да си говорим за нещата, които се случват в България.
Но не за политика, не и за злободневието
не обсъждаме новините - това е доста досадно. Той е доста запален по история и особено по историята на България от началото на ХХ в., когато страната ни е била една от най-европейските.
- Да, особено в културно отношение.
- Често си говорим за онази епоха, сравнявайки я с това, което се случва днес около нас. Говорим си за децата, за нас си. Но ние не живеем много стандартно и битови теми в разговорите ни почти не присъстват. Обсъждаме сериалите, а ние много обичаме да гледаме европейски сериали, проблеми, които имаме.
- А за какво се карате?
- Преди много се карахме, за всичко можехме да се скараме - ей така, от въздуха, без да разберем дори защо се караме, мисля дори, че
почти равно е било времето, в което сме се карали и в което сме се обичали
Сега вече така сме свикнали един с друг, че много по-трудно може да ни се случи да се скараме.
- А за пари карали ли сте се?
- Не. Но на съпруга ми му е много странно заплащането в моята професия, особено когато играеш в Народния театър, снимаш много филми и сериали. Той много се обижда и не може да приеме, че това е ситуацията в България. Даже понякога сме се карали на тази тема. Той е искал, примерно, да откажа дадена роля, а пък аз съм му казвала, че все пак това е моята професия и че не мога да го направя. Случвало се е дори да ми предложи да ми даде парите, които са ми предлагали за да играя дадена роля, за да не приема такова обидно заплащане, което на свой ред пък мене много ме обижда.
А иначе, когато сме имали някакви финансови затруднения, много лесно сме намирали начин от кое временно да се лишим, за да се справим.
- Той търси ли вашето мнение, съгласие или дори подкрепа по отношение на своя бизнес?
- Неговият бизнес е много труден. И въобще - на нас като семейство ни е много трудно. Всъщност ние сме едно истинско семейство от средната класа. Нито сме наследили някакви имоти, никой нищо не ни е подарил и не разчитаме абсолютно на никого. Всичко, което сме постигнали, се държи на нашите усилия и не се оплакваме, защото имаме силите и уменията да се борим и успяваме.
- Това е чудесно, защото не сте длъжни никому!
- Именно. Той е имал предложения да работи за силни хора, но винаги е отказвал именно заради това, заради което пък аз много го уважавам!
- Значи парите ви стигат? За всичко ли, дори и за развитие на бизнеса на съпруга ви?
- Конкретно за бизнеса на Стефан се налага да ползваме кредити и други банкови услуги. Като цяло семейството ни ползва услугите на Банка Пиреос, от които сме изключително доволни. Лично аз съм възхитена от това, дори бих казала - прекрасно отношение, което служителите имат към нас и нашите нужди, при това съобразявайки се с нашия темперамент. Случвало ми се е да нахлувам в офис на банката в едно, меко казано, невъзможно състояние, но
винаги съм била посрещана и обслужвана с изключително голямо внимание
- За какво мечтаете - заедно или поотделно?
- Лично аз си мечтая хората около мене да живеят, растат (децата ни), и остаряват (родителите ни, а и ние самите) здрави и при запазване на своето човешко достойнство. Което, осъзнавам, е много голяма мечта.
- Особено втората й част!
- Да, защото не всичко зависи от нас. Всичко останало е нормално. Никога нищо не ни е било лесно и не сме свикнали да ни е лесно. Затова, мисля си, че ако сме здрави и достойни хора - бихме могли да се справим и с всичко останало.
- Някога щуквало ли ви е да напуснете България?
- Когато се запознах със съпруга си той не живееше в България. Беше от първата вълна емигранти и се беше установил в Канада, при това - вече доста добре. И преди да вземем решение да живеем заедно аз живях една година при него в Монреал. После преценихме, че ще се пробваме тук и след това никога не сме съжалявали, че сме останали тук. Общо взето за нито едно от решенията, които сме вземали, не сме съжалявали, като цяло никога не гледаме назад, а само в настоящия момент и - напред.
Лично аз възпитавам и децата ни в родолюбие, Стефан - не толкова, даже понякога направо ми се чуди, но за мене това е изключително важно.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
