АНАЛИзСигурността във всичките й аспекти се превръща в първа ценност за Стария континент
Франция е първа, но Франция едва ли ще остане изключение. Това е може би обективният прочит, който следва да се направи от протестите на „жълтите жилетки“, обхванали страната през последните седмици. Към които се присъединиха и в Белгия. Проблемите, а и процесите са общоевропейски – като националната специфика е в проявлението, а не в генезиса.
Три дълбоки дефицита все повече доминират процесите в Европа през настоящото десетилетие: дефицит на сигурност, дефицит на справедливост и дефицит на доверие.
Процесите на глобализация направиха националните граници твърде пропускливи – не само за безпрепятствената комуникация и информация, но и за свободното движение на капитали, либерализирания обмен на стоки и услуги, за човешката мобилност. Това доведе до загубата на чувството за сигурност – национална и персонална, която започна да се търси на по-ниско ниво, в общността на религия, етнос или идеологии. Което пък има за резултат фрагментация на обществото, маргинализация на значими социални слоеве, вътрешна конфронтация. За периодично разтърсваната от атентати Франция тази тенденция очевидно ще се задълбочава, а сигурността във всичките й аспекти се превръща в ценност от пръв порядък за цяла Европа.
Глобализацията направи много по-видими и социалните неравенства
– както вътре в отделните държави, така и между страните в рамките на ЕС. И посоката е към все по-широко разтваряне на ножицата, като данните показват че един процент от населението владее половината от световното богатство. От ключово значение тук е понижаване на социалния статус на т.нар. средна класа, считана за основа на социалната стабилност в държавата и крепител на балансите в обществото. Само на пръв поглед изглежда парадоксално, че дори в богата Франция се заговори за бедност. Като очевидно става дума не за абсолютна бедност, а за процес на относително обедняване и загуба на социален и професионален хоризонт. Не случайно социологическите анализи сочат, че голяма част от жителите на Европа считат, че техните деца ще живеят в по-тежки материални условия от тях самите.
Натрупването на проблеми и кризи очертава и все по-голямото разминаване в дневния ред на управлявани и управляващи в Европа. Традиционните ляво-центристки и дясно-центристки партии се разглеждат като част от причините за кризите, а не като инструмент за тяхното решаване. Нещо повече, те загубиха взаимната си алтернативност едни спрямо други (и поради участието си в „големи коалиции“, като тази в Германия) и са приемани като елемент на статуквото.
Изходът се търси в по-радикална посока – както вляво, така и вдясно
Загубата на доверие доведе до практически повсеместното избуяване на популистки и крайно десни формации в Европа, както и до засилване влиянието на радикално леви течения предимно в южната част на континента.
Всичко казано дотук надхвърля параметрите на поредната циклична криза и очертава достатъчно ясно характеристиките на една системна такава. Социалните проблеми все повече ще излизат на преден план – и ако не се намери път за тяхното решаване, те ще продължат да ескалират. Като отсъствието на достатъчно разпознаваеми и възприети от обществото политически идеи за нейното разрешаване води към търсенето на месия, който бързо и лесно ще се справи с проблемите. Самият Макрон във Франция дойде на власт именно на гребена на тази вълна - и бързо доказа несъстоятелността на подобни очаквания.
Същевременно се наблюдава ясна тенденция към прехвърляне на процесите и тенденциите от национално на общоевропейско ниво. Във Франция, където съществуват добре организирани синдикални и обществени структури и където по традиция гражданското общество е силно протестно настроено, натрупването на тези проблеми предизвика най-сериозен откат. За това допринесе и обстоятелството, че Макрон със своите действия оправда опасенията, че страната също се плъзна по плоскостта на популизма, избирайки си за президент популист-центрист, който заслужи упреците, че зад ляво-центристката риторика се крият дясно-центристки политики, като
реформите му обслужват преди всичко по-богатата част на обществото
Впрочем, стъпките за излизане от кризата, предложени от него, потвърждават подобен извод. Вдигането на минималната заплата със 100 евро, повишаване на необлагаемия минимум на месечните доходи до 2000 евро, въвеждането на годишен необлагаем бонус, необлагането с данъци на извънредните работни часове са все социални мерки, призвани да успокоят недоволството – но те не са елемент от цялостна социална политика. Те са възприемани като реакция под натиск и еднократен акт, като могат да уталожат частично протестите, но трудно биха решили в дългосрочен план проблемите.
По силата на своя многопосочен и нехомогенен характер протестите логично попадат под упреците, че са по-скоро разрушителни, отколкото съзидателни. В повечето случаи те не предлагат решения, защото са спонтанни, но ако не винаги има съгласие по отношение на това, какво искат (доколкото понятието промяна включва много и разнопосочни неща), протестиращите са наясно какво не искат: сегашното състояние и сегашните управляващи. Липсата на ясни политически идеи обаче ги прави уязвими за различни радикални сили, които се опитват да се възползват от протестната вълна – като по този начин я дискредитират. В рамките на конкретните протести това са преди всичко екстремистки и анархистки групи, които грабят и рушат, а в по-дългосрочен политически план от социалното недоволство профитират крайно десни популистки и националистически формации, които обещават връщане на загубената сигурност и справедливост, но с поглед назад – към затваряне и обособяване, а не рядко – и към силната ръка.
Протестите във Франция имат и своето общоевропейско политическо измерение. „Ерата Меркел“ в Европейския съюз е на път да приключи, но „Ерата Макрон“ може и да не започне. Надеждите, че динамиката и политическите идеи на френския президент могат да дадат този тласък на ЕС, който да му позволи да се реформира и да се адаптира към новите глобални реални без това да доведе до разпад на самата конструкция, постепенно започват да се изпаряват. Първо, защото по своя характер те концентрират в себе си глобалните амбиции на френския президент, чието приложно поле е ЕС, но те отразяват основно националните френски интереси – което предизвиква резерви у доста от останалите страни-членки. Второ, защото те като че ли залагат повече на реформата и укрепването на институционалните механизми (на първо място Еврозоната и европейската система за сигурност, където Франция се стреми да се утвърди като водеща сила), а не толкова на съдържателната промяна и възстановяване единството на ЕС – създавайки пътьом нови вътрешни разделителни линии. И трето, защото масираното отхвърляне на реформите на Макрон у дома
силно ерозира неговата политическа тежест зад граница
Доколко това развитие на събитията във Франция ще се отрази в практически план на общоевропейските процеси ще проличи още на предстоящите в края на май 2019 г. избори за Европейски парламент. Прогнозите, че Макрон може да оформи влиятелна реформистка парламентарна група в ЕП около едно силно представяне на своята партия във Франция, или пък че евентуално може да потърси подкрепа сред европейските либерали от АЛДЕ (Алианса на либералите и демократите за Европа), изглеждат все по-малко вероятни. От друга страна има всички основания да се очаква засилено популистко и националистическо присъствие в ЕП – което неминуемо ще се отрази и върху политиките и състава на ръководството както на самия Европейски парламент, така и на Европейската комисия. Всичко това съпроводено с постепенното изместване на десния център по-надясно (за да се спре изтичането на гласове към крайната десница) и очакваната нова загуба на позиции на левицата. Което в крайна сметка ще бъде крачка назад не към Европа на нациите, а към Европа на национализмите.
Протестите във Франция са на път да превърнат Макрон от надеждата за Европа в разочарованието на Европа. Което оставя отворен въпроса за бъдещата единна евро-визия, в центъра на която да стои човека и обществото, а не механизмите и институциите.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
