В България липсва мисълта за бъдещето

Наши възпитаници могат да преподават езици в малките градчета, казва Маргарита Кусева

В България липсва мисълта за бъдещето | StandartNews.com

Българската държава не бива да забравя българите второ и трето поколение зад граница. Те с удоволствие биха се включили в родолюбиви каузи. Това казва правнучката на "зеления" старозагорски владика Методий Кусев - Маргарита Кусева. "Стандарт" разговаря с нея за заветите на нейния прадядо, сънародниците ни зад граница и мисията на българско училище в Цюрих, което ръководи.

---------------

АКЦЕНТИ

* Създадохме българското училище в Цюрих спонтанно - за да изучават децата ни родния си език
* Името, което нося, задължава
* Хубаво е когато се връщат в родината, децата от чужбина да влизат за няколко дни в българските класни стаи
* За жалост от Родината до нас достигат само големите скандали
* Много от нас биха се върнали, ако са добре устроени здравеопазването, образованието, съдебна система

------------------------

- Г-жо Кусева, разкажете малко повече за вашия житeйски и професионален път?

- Родена съм в София, завърших Немската гимназия, след което следвах 3 години информатика в Софийския университет. През 1991 г. кандидатствах и спечелих стипендия от един частен фонд за източно-европейски студенти, основан и спонсориран главно от професори и студенти. В Цюрих продължих обучението си по информатика и завърших престижната Политехника в Цюрих, където е учил и преподавал самият Айнщайн. Бях една от няколкото жени измежду 120 студенти, завършили през 1997 г. тази специалност. След това започнах работа, омъжих се и ни се родиха 3 деца. По настоящем работя като експерт към швейцарското Министерство на икономиката, правя концепция за нова информационна система, контролираща достъпа на стотици хиляди външни потребители (граждани) и служители до различни уеб приложения.

- Вашият прадядо Методий Кусев е един най-ревностните просветители и радетели на българщината в поробена Македония, а и след това в свободна България като старозагорски владика. Имахте ли усещането, вътрешната потреба, че продължавате неговата мисия в друго време и при други обстоятелства, когато създавахте първото българско училище в Швейцария?

- За митрополит Методи Кусев знам от родителите ми, които основаха през 90-те години фондация на негово име. Имах щастието да познавам и д-р Методи Кусев, племеник на митрополита, теолог, преподавател по български език, основател на българското училище и църковната община в Лондон.

Може би несъзнателно техният пример ми е повлиял. Но българското училище го създадохме спонтанно – една шепа родители по подобие на гръцкото и словенското, за които бях чувала, а и на българското в Женева, за което разбрах в последствие. Създадохме го, за да може децата ни да изучават родния си език, да го говорят помежду си, да си играят, а и ние родителите да имаме място за събиране и повод да празнуваме български празници, да се срещаме и да си помагаме.

- Има ли някаква мисъл, завет на дядо Методий, който са Ви окрилявали през годините, докато създавахте и утвърждавахте българското школо в Цюрих?

- Той е бил широко скроена личност, с разностранна дейност в полза на Отечеството – борец за църковна независимост и национално обединение, залесител, еколог, общественик, митрополит, много активна личност, който винаги е вървял преди времето си. Името, което нося, наистина задължава.

Не мога да сравнявам моята дейност с неговата, но наистина той е една много енергична и вдъхновяваща личност, наричан много често „фанатик“ и „налудничав“ от своите съвременици, защото никога не се е предавал в преследването на високо поставените цели, в полза на обществото. Всеки път, когато препрочитам неговата реч пред Първия Цариградски църковно-народен събор (1871), буквално настръхвам от вълнение.

Там делегати от българските епархии са обсъждали дали е законосъобразно и целесъобразно участието на представители от така наречените спорни епархии, неупоменати в турския ферман за църковна независимост, каквито са били македонските. Македонците дори не са поканени на събора, а на предварителните заседания някои малодушно се обявяват против допускането им, тъй като това би подразнило османските власти.

Там бъдещият митрополит Методи Кусев казва дословно: „Мислили сме, че в Северна и Южна България имаме братя възмъжали, силни в своя патриотизъм, богати и влиятелни пред властите, че ще ни помогнат, ще ни покровителствуват, ще ни бъдат братя съюзници в борбата за освобождението и обединението ни. Можете ли да мислите, че аз, като не ме приемете, ще се повърна да си отида, отдето съм дошъл, да обадя на ония, които ме изпратиха с ентусиазъм на приветствия, да им кажа, че ония от Северна и Южна България наши братя, на които се надявахме, ни пъдят, не ни приемат, не искат нашето освобождение с тях. Лъгали сме се, като сме мислили, че те са силни в патриотизма; наместо патриотизъм оратолюбие, обладало ги е злоба, братоненавиждане, лишени от всяко чувство на патриотизъм.

Предполагате ли, че аз съм такъв голям подлец, щото да се повърна от тук изпъден и с това да хвърля в отчаяние нашите бpaтя, македонските борци за националното ни дело? Да не бъде! На. Ето сега, като изляза от тук, ще отида направо на Ортакьойското скеле, ще се хвърля в морето, за да се запечати вашият патриотизъм с една смърт!” След това пламенно слово на дядо Методий без повече дискусии са приети всичките представители на македонските епархии (Битолската, Скопската, Воденската и Струмишката).  

- Във вашето училище обучавате деца, студенти и възрастни, и начинаещи, и напреднали. Какви хора проявяват интерес към българския език и култура? 

- Главната група са деца от 5 до 12 г. от български и смесени семейства. Много близначета и дори по 3 деца от семейство сме имали едновременно. Имаме и деца на етнически турци или на родители, които са израснали в Швейцария и вече самите те трудно говорят български. Заедно с основаването на училището през 2004 г. се събраха и 2 групи възрастни – главно швейцарските родители на децата, но и хора, с лични или бизнес връзки в България. След няколко години пауза отново имаме една група възрастни, които нямат родствена връзка с децата, имат главно лични български приятели и обичат да пътуват из България.

- Среща ли разбиране Вашата мисия от швейцарските власти и от българската общност в Цюрих?

- Нашето училище е признато още от 2006 г. в кантон Цюрих. Това означава, че при желание оценката се предава на класния и се нанася в официалното свидетелство на детето от и след 2-ри клас. Освен нашето има още 20-ина подобни училища, организирани от частни дружества като нашето или държавни (напр. италианското, гръцкото).

Няколко пъти в годината нашите учители или аз като ръководител участваме в конференции, където обменяме опит с представителите на другите училища, разработваме информационни материали за родители или за местните власти, обсъждаме плана за обучение или дори участвахме във формулрането на закона, който регламентира това обучение. Нарича се обучение по родна реч и култура, данните и контактите на тези училища излизат всяка година в брошура, която се разпространява в училищата на кантона и швейцарските учители са задължени да информират родителите, когато научат, че в семейството се говори даден език.

Счита се, че по този начин децата се интегрират по-лесно – научават за родината на родителите си, за обичаите, които виждат вкъщи, в училище се поощряват да раказват за своите корени. Деца, които знаят езика и обичаите на родителите си, имат по-голямо самочувствие и допринасят за разнообразието в класните стаи. В Швейцария има много чужденци и е нормално децата да се интересуват и вместо да проявяват агресия към това, което не разбират, могат да получат интересна информация от своите връстници. Освен това е доказано, че родителите трябва да говорят на родния си език, тъй като по този начин най-добре предават чрез богатството на езика, който владеят най-добре, чувства, емоции, мисли. След като детето научи добре родния си език, то има вече ориентир какво представлява един език и му е по-лесно да научи и немски, както е в случая в Цюрих.

Преди 15-ина години все още българските родители проявяваха колебливост и недоверие под претекста че на детето „българския не му трябва“, то „трябва да научи немски“, така „ще му е по-лесно“. Но с времето, с увеличаването на българската емиграция, с опита на родители и пионерството в редица български училища зад граница, в последните години и с подкрепата на българската държава на тези училища, стана ясно, че българският не е пречка. Децата не се затрудняват да говорят от малки на различни езици, а напротив всеки един език е важен, отначало като средство за общуване с роднини, а после като богатство, когато се научава добре. 

- Осъзнава ли според Вас българската държава, значението на българските училища зад граница или все още ги приема едва ли не като екзотика, занимания в свободното време...?

- През последните 5-6 години има програми за финансиране на българските училища, за които ние не сме кандидатствали, тъй като административната част не е по силите на няколкото родители, които на доброволни начала се занимават с организацията на обучението.

За целта е нужно да се води дневник с присъствия и отсъствия, предаван материал, родителски срещи, оценки и пр. Всяко дете посещава 2 часа седмично уроците по български и не можем да товарим и учителите с тази допълнителна работа, която не носи на децата нищо. Затова продължаваме да се издържаме от таксите, които родителите плащат. Тях използваме за заплати на трите учителки, а помещенията в една училищна сграда в Цюрих ползваме безплатно.  

Преди 4-5 г. с мен се свързаха 1-2 мениджъри, които изнасят в чужбина постановки и концерти на известни родни актьори и музиканти. От страна на дружеството запазвам зала и продавам билети. Получаваме комисионна от продажбата на билетите, която отива в касата на българското училище. Това ни дава допълнителна свобода да правим някои проекти. Един такъв проект беше отпечатване на книжка, за която децата от нашето и още 5 други български училища направиха преводи на български приказки. Текстовете бяха преведени на 4 езика – английски, немски, френски и италиански. Книжката беше отпечатана в 800 екземпляра, само в Цюрих вече продадохме над 200. Останалите училища в Италия, Германия, Женева, Австрия, Детройт (САЩ) получиха по 100 екземпляра. Разходите по печат и транспорт вече ги възстановихме чрез продажбите и можем да се заемем за нов подобен проект.

- В какво трябва да се изразява според вас реалната подкрепа на България към тези оазиси на родолюбието - българските училища по света?

- По отношение на второ и трето поколение българи в чужбина е наложително като минимум да се улесни поне процесът за придобиване на гражданство извън България при български родители, тъй като много от тях нямат дори български паспорт.

Преди 3-4 години организирахе с едно столично училище нашите деца да влязат в занятията през 3 учебни дена. После моите деца искаха пак и пак – три пъти още ходиха в същото училище. Зная, че и много други родители, живеещи в чужбина, се опитват да го правят, когато са в България като се уговорят съответно с директорите или учители в България. Би било много хубаво, ако има училища в София например, където е възможно деца от чужбина да се записват за няколко учебни дни, дори да е срещу заплащане. 

Сигурна съм, че нашите деца биха допринесли със своя опит и виждане както за дисциплината, така и със своите разкази за един по-интересен урок. Важно според мен е да не се изолират в лагери, а именнно да се смесят с връстниците си в България и да преживеят един обикновен училищен ден. За вече завършилите ни ученици пък може да се предложат стажове в България. Те биха могли да преподават английски, немски, френски в езиковите гимназии, където именно чуждестранните преподаватели значително намаляха. Особено в провинциалните езикови гимназии – това би бил чудесен опит нашите деца да поживеят и поработят в България. А какво по-добро приобщаване от това, да им се даде поле за изява в България. 

- Вие и вашите възпитаници следите какво става в България. Как се развива като страна от ЕС, какви са проблемите и трудностите?

- Достигат до нас за съжаление големите скандали – липсата на адекватно правораздаване, двойният аршин в „правораздаването“, очевидната корупция в провинцията, потъването на обществените пари в прескъпи проекти и съответната липса или некачествения резултат, арогантното отношение на т.нар. народни представители, презастрояването и престъпленията с природата.

- В България често се водят оживени дискусии за ролята на нашите сънародници в чужбина - по последни данни това са над 2,4 млн. души.  Някои смятат, че те са дезертирали от проблемите в страната. Други пък гледат на тези, в повечето случаи млади и образовани българи, с надежда -  че един ден много от тях ще се завърнат в Родината и ще бъдат основния двигател за ускореното развитие  и просперитета на България. Какво мислите по това вие самата, а и българите в Швейцария?

- Много от българите биха се завърнали дори да не получават швейцарски заплати, ако другите аспекти на живота бяха устроени – здравеопазване, добро образование и детски градини, добре функционираща съдебна система, опазване на природата. Като цяло според мен в България липсва мисълта за бъдещето, за устойчивото развитие на държавата, на общината, за опазването на природата.

Не се наказват очевидните престъпления и разхищения на държавни пари, а от друга страна липсват средства за пенсии и за лечение на деца. Това са неща, на които тук не сме свикнали.
Но ние не искаме да чакаме безучастно тези неща да се оправят. Всеки от нас търси начини да участва и да помогни по някакъв начин на Родината. Непрекъснато научавам за българи и швейцарци, които работят доброволно за каузи в България.

Това са например: Петър Найденов, основателят на Музикалната академия „Алегра“, който съдейства за стипендии на български музиканти, за ангажирането и организирането на концерти главно в Русе, тъй като това е неговия роден град. Димитър Иванов – изпратил камиони с книги и компютри до България, участник в написването на стратегията за българите в чужбина, инициатор за откриването на десетки избирателни секции в чужбина. Известната в миналото тенис-звезда Мануела Малеева е съучредител на благотвориителна фондация и работи за една клиника в Стара Загора за лечение на специфични ортопедични проблеми в детска възраст.

Редица швейцарци като Анита Хамер, или хората от една организация със скромното название Солидарност Швейцария/Източна Европа редовно изпращат камиони с оборудване за български болници. Млади семейства, инвестират в български фирми. Българите тук създават или помагат на подобни организации и ако тази дейност можеше да се координира и направлява и от България, съм сигурна, че още повече българи от чужбнина ще се включат и ще дадат своя принос. Аз участвах например преди няколко години в подготовката на закона за електронно гласуване като описах на български опита на Швейцария през последните 15 години в тази област. Вярвам, че в бъдеще ще се случват още повече инициативи, включващи българи и техни приятели навсякъде по света. Важно е все пак да не се забравят второ и трето поколение българите – нашите деца, родени в чужбина. Хубаво е да им се даде поле за изява в България или за подкрепа на български каузи. 
 

 


 

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай