Свикнахме да сме опашкари

Равносметката от изминалите 30 години е, че не сме щастливи, казва политологът Първан Симеонов, изпълнителен директор на „Галъп Интернешънъл“
Голяма част от десните виждат в ГЕРБ свой конкурент, а конкурентът понякога е по-мразен от врага
Преходът приключи с влизането ни в НАТО и ЕС
Обществото ни застарява и е социално разслоено
Социалистическият елит много контролирано се трансформира в икономически, защото нямаше контраелит
Манолова, Цветанов и Трифонов са все още проект за проект

- Г-н Симеонов, каква е оценката Ви за изминалите 30 години преход?
- Първо да уточня, че преходът отдавна свърши. Той не е 30-годишен, а приключи с приемането на България в Европейския съюз и НАТО. У нас вече има либерална демокрация по стандартните определения, има и пазарна икономика. Добри или лоши, те функционират. Т.е. вече трябва да говорим по-скоро за качеството на тяхното функциониране, а не за тяхното наличие. В този ред на мисли преход вече няма. Ако продължаваме да си говорим за преход, губим енергия за по-важни неща.
А равносметката от последните 30 години е, че обществото ни не се чувства особено доволно. Т.е. каквото и да сме направили, дори да сме успели, не се чувстваме удовлетворени. Обективно погледнато, днес България е в по-добра кондиция, вече сме част от Запада, имаме известна предвидимост (особено в последните години) в живота си. Но като че ли общественото щастие не е налице и за това има причини. Първата е демографска. Щастливи хора са младите хора. А у нас виждаме едно застаряване, при което обществото няма как да е щастливо. Друга причина е голямото социално разслоение, което беше допуснато у нас. България ми се струва опашкар по отношение на социалните дистанции. Ясно е, че ние от едно уравниловъчно общество отидохме към общество на неравенство, капиталистическо. Но мисля, че другите части на Европа не допускат чак такова разслояване. И съответно когато има голяма бедност, не може да има щастие. Третата причина е, че ние като че ли свикнахме да сме опашкари, трайно възприехме и свикнахме с тази си роля – на последни във всичко.
- Разслоението ли е голямата грешка на прехода?
- Разслояването само по себе си не е грешка. То е последица от други грешки. За мен лично главното беше, че ние нямахме икономическа визия за това как да прехождаме. Основното в един преход не би трябвало да бъде емоционалното и символното, т.е. отношението към миналото, към идеологиите. Според мен основният въпрос, който има да се решава, е икономическият, въпросът за това как трансформираме собствеността от държавна в частна, как от опит за социализъм правим опит за капитализъм. На този въпрос като че ли експертите, елитите нямаха ясен отговор още в началото. И неслучайно реалните икономически реформи се забавиха 7-8 години. И към края на 90-те не беше останало нищо за приватизиране, освен да продаваме за скрап, друго нямаше какво да правим. Може би това забавяне на същинския преход бе най-голямата грешка, че не решихме основния, икономическия въпрос. Защото ние мислехме за реституция, връщане на земи в реални граници и т.н., но нямахме ясна визия как ще правим пазарна икономика, социални ли ще се мъчим да бъдем или пък крайно пазарни. Затова и не сме доволни – човек, като не знае накъде е тръгнал, най-вероятно ще стигне някъде другаде.
По-добре се справиха онези, които реагираха по-бързичко и раздържавиха една все още жизнена икономика, като така я запазиха жизнена. А ние нещо си въобразявахме, че може и да не я раздържавяваме. Вследствие на което накрая вече не беше останало нищо.
- Кои държави имате предвид?
- Държавите от Централна Европа. Но да не забравяме, че те тръгнаха от по-висока база. Страни като Чехия и Унгария навремето влизат в соцблока с по-високо самочувствие, с по-добри резултати, а България влиза като аграрна страна, за която соцът е една форсирана модернизация. Това обяснява липсата на силна съпротива, за много хора това беше шанс за социална модерност, така да се каже. Това донякъде определи после, че нямаше истинско слизане на комунизма от власт. Изборните резултати показаха, че няма еднозначно решение в обществото за свалянето на комунизма. Обществото фактически легитимира социалистическата партия, с ново име, разбира се. Нашият народ не пожела радикална промяна може би донякъде и заради проруски сантименти.
Най-важни за обществения процес са обществените ниши. Има ли ниша, има ли обществена поръчка за нещо, автор ще се намери. Аз никога не питам за автора, той винаги е второстепенен. Много хора продължават да мислят, че в прехода имаше някакво авторство, че някой е измислил някакъв план. Според мен не е така, случилото се е според капацитета ни като нация. Но при положение, че нямаше силен контраелит, социалистическият елит много контролирано се трансформира в икономически такъв.
- Как бихте обяснили разцеплението в десните редици вече 30 години?
- Това, което сега наричаме дясно, първо възникна като реформаторска сила, в която имаше и много леви идеи. Впоследствие Съюзът на демократичните сили доби дясна идентификация. Според мен дясното си свърши работата и не си намери нова. Всичко, което реформаторските сили на прехода искаха, вече е факт. България е член на Европейския съюз, на НАТО, имаме пазарна икономика и либерална демокрация. След това реформаторите не можаха да намерят нов политически продукт, който да предложат, и бяха изместени от друго дясно – ГЕРБ, реална десноцентристка формация, партия на масовия градски българин, не много идеологизирана, но формация с партийни инстинкти. За разлика от СДС, което беше повече обществен феномен, отколкото партия – трудно е да налееш в партийна форма един такъв изблик на емоция, какъвто беше СДС. Така че най-логичното е, че нещо друго го замени. Защото, пак казвам, то си свърши работата и не си намери нова. На едно общество, голяма част от което все още трепери за хляба, малко елитарно звучи да му се говори за висок морал – имам предвид автентичната десница, не ГЕРБ. Трудно се оцелява по този начин в едно объркано, застаряващо и сравнително бедно общество.
- Това ли беше мотивът на доста десни избиратели да гласуват за Мая Манолова на местните избори?
- Мотивът беше всъщност ситуационен. Това е естествената ерозия в обаянието на ГЕРБ в управлението като всяка една формация, дълго пребивавала във властта. Стига се дотам, че много хора започват да търсят алтернативи включително и такива, към които иначе не биха посегнали. Още повече, че голяма част от десните виждат в ГЕРБ свой конкурент, а конкурентът понякога е по-мразен от врага. Така че за мен това беше нормално и аз не съм много учуден.
- Според вас успешна ли е коалицията между ГЕРБ и СДС?
- Всъщност има ли значение? Чест прави на ГЕРБ, че потърсиха приемственост спрямо СДС. „Галъп Интернешънъл“ от много години провежда анкети с хората ежемесечно и наскоро зададохме същите въпроси от 1992-93 г. относно разделението на бедни и богати, доходи и т.н. и се оказа, че хората от едновремешното СДС отговарят горе-долу като хората от днешния ГЕРБ. Т.е. наистина между тези две пространства има известна приемственост и ГЕРБ е успял да обхване онова, което навремето СДС беше обхванало. Така че дали ще има коалиция ГЕРБ – СДС, няма никакво значение, по-скоро значението е символично.
- ГЕРБ обединител на дясното ли е?
- Не, просто заема голяма част от десноцентристкото пространство. У нас все още има ляво (БСП) и ГЕРБ (вдясно от БСП), като втората партия е на масовия градски жител, и една елитарна формация, предимно софийска, на хора с по-независими възможности в живота, защото имат пари, „Демократична България“, които са наистина десни като статус. Друг е въпросът дали предлагат десни политики. Т.е. ГЕРБ може да обединява масовия градски човек, но елитарният клуб все пак е „Демократична България“, която по никакъв начин няма да позволи на ГЕРБ да монополизира десен разказ и голяма част от напрежението идва точно оттам, от претенцията кой е реалното дясно.
- На кои от новите проекти – Манолова, Цветанов, Трифонов, давате бъдеще?
- Голяма част от тях са все още проект за проект. За г-жа Манолова още не сме видели конкретен проект, но тя има политическо бъдеще. Самият факт, че резултатът й бе близък до този на Фандъкова, без пари, без реална партия, е вече много. Цветанов може би също има бъдеще, но зависи дали ще си го вземе. Не в ГЕРБ, разбира се, но като дразнител за ГЕРБ. Предстои да видим дали Манолова, Цветанов, Трифонов ще успеят да грабнат сърцата на гласоподавателите.
- Как обяснявате наличието на толкова много партии у нас?
- Това не нещо драматично. В крайна сметка ефективните партии са няколко. Така че няма проблем в съществуването на много партии. Въпросът е дали има търсене за тях. Аз виждам обществено търсене за 4-5 формации. Една от многото причини за тези партии е пак, че не сме щастливи. И търсим решение в нещо ново и ново. Само че в момента целият западен свят изглежда така, американците си избраха Тръмп, британците свършиха тази глупост с Брекзит, на много места по света има диктатура... Целият западен свят се е разболял от една и съща болест – наричат я популизъм. Наблюдава се изчерпване на познатите механизми на представителство и хората търсят нови такива. А това е малко като игра с огъня.