Пращали в "Белене" селяните, които не си давали земята

Лагеристите спели в бараки без прозорци, припадали в дупката без въздух, наречена карцер
Охраната стреляла на месо за стъпка извън строя, казва Христо Христов

Христо Христов е журналист и документалист, изследващ архивите на бившата Държавна сигурност (ДС). Автор е на 13 документални разследвания върху различни престъпления на комунистическия режим, сценарист е на 15 документални филма, посветени на жертви на тоталитарното управление на БКП. Двамата с проф. Вили Лилков издадоха книгата "Погубената България".

- Г-н Христов, навършват се 70 години от създаването на лагера „Белене”. Колко човешки съдби са били прекършени там?
- Да, тази година отбелязваме 70 години от създаването на най-големия лагер за политически противници на тоталитарното управление на БКП. Началото му е поставено с поверително решение от 27 април 1949 г. на Министерския съвет, оглавяван от Георги Димитров. Никой не може да каже колко човешки съдби са пречупени. Знаем, че това е бил концлагер, чиято основна цел е била да смаже оцелелите от всички други репресии хора, които са искали България да бъде свободна, демократична и независима държава. Да всее страх в тях, в семействата им и в обществото. Има много свидетелства, че там са изпращани не само "буржоазни остатъци".
През ноември 1956 г., веднага след избухването на Унгарското народно въстание, например, Тодор Живков, който е лидер на компартията и се страхува случващото се в Унгария да не се повтори и у нас, нарежда концлагерът „Белене” отново да бъде отворен, тъй като след смъртта на Сталин през 1953 г. той е разпуснат. Архивните документи на Държавна сигурност показват, че през есента на 1956 г. в концлагера са въдворени предимно бедни и средно заможни селяни.
- Защо?
- Защото по това време българските стопани на село се съпротивяват срещу насилственото отнемане на земята им от комунистическата партия. Борислав Скочев, изследователят, който най-много се е занимавал с историята на концлагера "Белене", и който през 2018 г. издаде „Концлагерът „Белене” 1949-1987”, посочва, че най-малко 15 хиляди души са били въдворени без съд и присъда. Но тази цифра не може да се приеме за изчерпателна, тъй като не са запазени всички архиви на лагерната администрация от целия период на съществуването на „Белене”.
- Може ли да опишете тормоза и мъченията, на които са били подложени хората в лагера?
- Ние знаем факти за тежкия режим в концлагера от архивите на ДС, както и от спомените на оцелелите лагеристи. Там са били въдворявани хора без съд и присъда, което дори според Политбюро на БКП е било противоконституционно на тогавашната Димитровска конституция. Първите лагеристи са закарани там в началото на лятото на 1949 г. и са принудени да изкопаят землянки, в които да живеят. Това става на едно място в източната част на остров Персин на река Дунав, което е наречено Втори обект. Днес там се организират поклоненията в памет на жертвите на комунистическия режим. Там през пролетта и лятото гъмжи от комари и други насекоми. Било нещо адско за лагеристите, не са могли по никакъв начин да се предпазят и са били хапани денонощно. Впоследствие лагеристите са построили допотопни бараки. В тях са били принудени да ходят по нужда нощно време. Не са имали право да излизат от бараките - охраната е стреляла на месо. В тези бараки е имало по 150, по 200 души. Спели са на грубо направени нарове, покрити с върбови клонки. Не са имали дори прозорци. Имали са някакви малки отвори за отдушници. Лагеристите са ставали много рано сутрин, в 5 часа и са работили са изключително тежък физически труд. Строили са диги на самия остров и край река Дунав. Обработвали са различни култури – от цвекло до царевица. Секли са дърва, гледали са и животни, предимно свине. Към лагера е съществувал и карцер – изкопано подземие, в което не е имало възможност да се диша въздух. По описание на протестантския пастор Харалан Попов изпратените в карцера за различни провинения лагеристи са слагали своите уста под вратата, където е имало малък процеп, за да могат да дишат кислород. Имало е случаи да припадат припадали и само виковете на останалите са ги спасявали, когато охраната е била принудена да отвори карцера. При извеждането на лагеристите от лагера е било забранено да се отклоняват от строя. Направиш ли няколко крачки встрани - охраната се стреля по отклонилия се. Но най-ужасното нещо, което лагеристите описват е гладът. Давали са им по 300-400 грама хляб, някакви стоплени води, под формата на чай или някаква постна яхния – блудкава вода с зеленчуци. Много рядко месо се е давало, даже има лагеристи, които не си спомнят това. Те са оцелявали единствено от колетите, които близките им са изпращали на 3-4 месеца. Високият дух на лагеристите се е показал и в това, че когато дойде един такъв колет, човек не яде храната сам, а я разпределя между групата, с която живее.
- Посочвате в книгата си че комунистическият режим е прилагал методите на НКВД и Гестапо. В какво се състоят те?
- Методите, които Гестапо прилага, ги взима от съветският НКВД. А комунистическата Държавна сигурност прилага съветския опит едно към едно. Тези методи най-ясно се виждат при воденето на следствието от ДС при изкуствено създаваните политически съдебни процеси. Водено е следствие с непозволяване на арестуваните да спят в продължение на няколко дни, докато следственият загуби сили, представа за времето и съзнанието му се замъгли и отслаби. Арестуваните са подлагани на жестоки физически мъчения и унижения, които най-добре е описал в спомените си бившият началник на отделение „Б” на ДС след 9 септември 1944 г. Стефан Богданов. Той е високопоставен представител на БКП, но попада под репресиите на собствената си партия след арестуването на Трайчо Костов през 1949 г. и започването на чистката срещу т. нар. враг с партиен билет, характерни за чистките на Сталин в партията през 30-те години в СССР. Изобщо една системно прилагана от следствието на ДС жестокост, чиято единствена цел е да се изтръгнат самопризнания от арестуваните, тъй като съветското мото е, че „самопризнанието е най-категоричното доказателство” пред съда. Всичко това се е наблюдавало и контролирало от съветските съветници към Държавна сигурност.
- При представянето на книгата Ви "Погубената България" разказахте за един останал жив лагерист. Каква е съдбата му?
- Да, това е един от нашите герои в книгата „Погубената България”, която преди всичко изследва съдбата на т. нар. от комунистическия режим бивши хора – индустриалци, фабриканти, банкери, адвокати с отнети след 9 септември 1944 г. права, държавни и общински служители и др. Неговата история е описана на кратко в главата „Бившите хора в „Белене”. Става въпрос за 90-годишния Иван Сираков, който е минал през четири концлагера – „Куциян”, „Богданов дол”, „Николаево” и „Белене”. Първите два са открити рудници, а „Николаево” е закрит рудник. След това той е изселен завинаги в Бяла, Русенско. Оттам през 1974 г. напуска България в един ТИР с помощта на свой приятел. Отива в Австрия, тъй като е половин австриец, майка му е австрийка, която остава в България. Баща му е съсипан и почива след национализацията през 1947 г. И цялата тази репресия е само заради това, че Иван Сираков е син на фабрикант. Баща му, който е от габровски род, открива през 20-те години на ХХ век в Горна баня, край София единствената фабрика в България и на Балканския полуостров по това време за производство на печатарски букви. Иван Сираков не само оцелява в лагерите, но на Запад той стига до фабриките на Сваровски. Те му позволяват да използва техните полускъпоценни камъни в продукцията, която произвежда. Той се занимава с производство на ключодържатели, на секретни брави и др. След падането на комунизма се връща в България. В спомените си, които аз вече съм записал, този невероятен българин три пъти е бил на границата на смъртта. Единият път е пребит в „Куциян” до смърт, след това в Николаево е ударен от високоволтов ток, но оживява. Третият път в „Белене” пак е пребит до смърт. Сега той ми е дал разрешение да проучва досието му на жертва в Държавна сигурност, която го е следила в Австрия до 1987 г., само защото той си е позволявал да говори срещу комунистическия режим.