- Искам младите да се вземат в ръце - те са времето, те са творците, казва проф. Иван Гаврилов
- Воденицата на Левски и Ботев в Букурещ се руши, държавата не може да задели 3-4 млн. евро, за да я откупи
- Откраднаха кипариса до паметната плоча на полк. Стефан Илиев, която засадихме в пръст от Дойран, Чеган и гробището на село Цапари
- Събра ме срам да гледам забравени светини
- Помни се доброто, което си направил за Отечеството си
- Прокудихме младите с празни приказки, лишавайки ги от бъдеще. Сега ги караме да се върнат пак с празни приказки, необещавайки им нищо.
- На рушащото се училище в Сребърна пише: "Не влизай, опасно за живота". Безумие!
- Липсва ни саможертвата на героите от войните
- Отдалечаваме се от робството, за да влезем доброволно в друго робство
- В Ахтопол и Лом, в Тутракан и Роженския манастир камбаните биха едновременно в чест на Борис Дрангов - България на кръст от уважение.
Там, където животът и смъртта си дават среща - Онкологията в София, има един малък кабинет на третия етаж. Той е наполовина пълен с картоните на пациенти с най-страшната диагноза - рак, и наполовина с досиетата на войнишки паметници и църкви, разрушени от друг вид рак - забвението на безродниците. Със спасяването им се е заел един от най-добрите хирурзи у нас проф. Иван Гаврилов. От 2007 г. до сега той е началник на Торакална клиника в УСБАЛ по Онкология. Освен това завежда Мамологичното отделение. Действащ хирург с над 30 години трудов стаж, който прави по над 400 операции годишно. И въпреки това намира време да вдига паметни плочи и монументи на герои от войните, да подпомага църкви, манастири, музеи, библиотеки, да учи на родолюбие деца в цялата страна.
- Проф. Гаврилов, наред с хилядите хора с най-страшната диагноза - рак, на които помагате, Вие спасявате и паметта на нацията като правите паметни плочи на героите от войните, възстановявате войнишки паметници, подпомагате музеи и библиотеки в страната. Защо го правите?
- Защото ме събра срам. Като човек, който вече мина много дълъг път от живота си и не знам колко ми остава, се замислих каква следа ще оставя. Че съм направил 15 хиляди операции? Правили са го хирурзи и преди мен, при това повече. Ще го правят и след мен. Че съм спасил...хайде да не кажа силната дума много хора, но съм вдъхнал надежда? Че съм получил вътрешно удовлетворение от усмивките, които съм видял? Защото имам пациенти и на 35 години... Това с течение на времето се забравя. Онова, което се помни, е доброто, което си направил за Отечеството си. Не за себе си, не за рода си, не за родния край, а за цялото Отечество.
- В 20 училища сте учредил награда и то не каква да е, а за най-добър абитуриент и абитуриентка с доказано родолюбие. Какво искате да провокирате в младите?
- Младите хора са тези, които ще трябва да поемат щафетата напред. Нашите поколения се въртим в омагьосан кръг, правим някакъв преход вече 30-40 години. Имат основание тези, които заклеймяват социализма. Защото той превърна работливия български селянин в чиновник, а пък после се чудим защо не иска да се върне на село. Откъснаха селянина от земята му, от корена му, прекъснаха раждаемостта и любовта към земята. Така нареченият преход скоро ще се изравни по продължителност със социализма. Но, ако погледнем какво е построено по време на социализма и какво е разградено по време на така наречения преход, ще ни настръхнат косите. Нашите поколения много удобно се оправдаваха с безвремието на времето. И създадоха този хаос. А аз искам младите хора да повярват, че те са времето. Не да изтрият нашия срам, той е неизтриваем. Просто да се вземат в ръце, защото те са творците.
- Следите ли пътя на лауреатите на наградата за родолюбие?
- От време на време получавам писъмца. Вижте какво пише Калоян Кюркчиев от Троян: "Уважаеми проф. Гаврилов, за мен е чест да бъда първият носител на наградата на просветленото родолюбие, учредена от Вас. Съзнавам, че тя е колкото признание, толкова и отговорност. Надявам се, че ще бъда достоен за нея."
Или Илияна Киндиянова от Видин: "Кои сме ние, къде сме, защо сме. Задавам въпроси и срещам празни погледи, устремени към чуждото, кухи думи, лутащи се в море без пристан. Слепи, интелигентни, отричащи себе си и Родината в името на "велики мечти" по света младежи, готови да рушат и разсипват граденото с векове. Защото така е по-лесно. Губим се, изчезваме, няма ни. Днес, в ХХІ век, отчаяно се нуждаем от един Паисий, който да отвори очите и сърцата ни, да ни спаси от самоунищожението, към което сме поели. Какво е дърво без корен." Кажете сега това семе няма ли да поникне?
- Ще поникне, разбира се, вярвам в това. Изпращате деца от Силистра, Тутракан и Чипровци на екскурзия в Букурещ, за да видят българските светини в румънската столица. Разкажете ми за тази нова Ваша инициатива?
- С огромно удоволствие чета отзивите от пътуванията на двете силистренски и двете тутракански групи до Букурещ. Сега се върнаха децата от Чипровци. През втората половина на септември ще заминат децата от Монтана. Тези дечица, виждайки истината в очите, не само чувайки я, един ден може би ще бъдат истинските градители на съвременна България.
- Каква обиколка правят в Букурещ и как се роди идеята за нея?
- Тръгна от проф. Лука Велчов. Той е роден в Букурещ, прекарал е живота си там, но коренът му е от Чипровци. На 84 години е в момента, юрист по образование. Запознах се случайно с него, след като чух лекцията му "Българските места в Букурещ" по време на тържествата по повод рождението на Васил Левски в Карлово. Той ме покани да отида в Букурещ и да видя българските места. Не вярвах, че ще отида скоро, но така се случи. Той ни хвана със съпругата ми за ръка и 4 часа ни развежда из старинен Букурещ. Знаете ли, през 1878 г. в 80-хилядия Букурещ има 25 хиляди българи, които са движили основната част от търговията, занаятите и т.н. Не говоря за десетките хиляди по селата, които пък са снабдявали със зеленчук Букурещ. И до ден днешен, независимо че румънските думи са други, улиците носят български имена. Има 4 хана, които са на 4 запазени улици. Нашите прадеди под робство са събрали пари и са направили тези ханове, за да бъдат свободни територии. Отиват, разтоварват стоката, продават, обменят. Улицата се затваря с огромни порти. В хана на първия етаж е оборът, на втория - хотелската част. И те стоят там колкото искат, без да ги е страх, че някой ще ги ограби или измами. Това са били просто български територии. До ден днешен са запазени. Там са ханът на Манук, където е подписан злощастният за България договор от 1913 г. В Румъния има 100 църкви, построени от българи. Там обаче в момента тече нещо страшно. Под формата на реставрация се заменят черковно-славянските надписи с румънски. Но нашето правителство не реагира.
Ще ви разкажа нещо - в началото на ХХ век нашите българи там събират средства и купуват 5 декара в най-престижната част на Букурещ. Започва строеж на голямо училище, гимназия и прогимназия, болница, сиропиталище и църква. Искали са да направят неприкосновено българско кътче. Одобрено е било от румънското правителство. През 1947 г. е било 85 % готово. Но правителството на Георги Димитров го подарява на румънското правителство в знак на уважение към новата власт на румънците. Те, разбира се, развалят всичко и в момента е някакъв много грозен квартал на преселници от къде ли не. Но българска следа няма. А там е била старата българска черква, там е било и старото българско училище, в което е учил проф. Лука Велчов, там са били нашите възрожденци.
- Кои други български светини в Букурещ се рушат?
- Има нещо още по-грозно. Воденицата, прословутата воденица на Христо Ботев и Васил Левски, е в центъра на Букурещ, не в покрайнините, както се твърди. Тя е била в Солаковия хан, който сега се руши. Наследниците му го предлагат за 3 или 4 милиона евро, но българското правителство не може да намери пари да го откупи. А може да си остане паметник. Кметът на Букурещ е съгласен. Това е голямата болка и мечта на проф. Лука Велчов. Това е българска светиня.
- Подобен проблем съществува и с къщата на Димитър Талев в Македония.
- Така е, знам. Питахте ме, защо го правя. Искам тези деца, които всяка година се борят с нови учебници и учебни програми, без да е ясно истина ли е това, което се пише в тях, да видят с очите си българските светини в Букурещ. И да чуят историята от първоизточника. А пък, ако едно от тях запомни или се посвети на делото за опазването им, за мен ще бъде безкрайна радост.
- Всички партии и политици разсъждават по темата как да върнем младите българи от чужбина и какво да направим, за да не заминават. Каква е Вашата формула младите да останат в България и да работят за нея?
- С празни приказки няма да стане. Първо ние ги прокудихме с празни приказки, лишавайки ги от бъдеще, а сега ги караме да се върнат пак с празни приказки, необещавайки им нищо. Нека нашите законотворци прочетат какво е направил Стефан Стамболов. Той слага основата на модерната българска икономика - на пощи, театри, образование и най-вече юридическата основа на закона. Защото е разбрал, че законът и поминъкът за основите на тази страна. Ако има поминък за хората, гарантиран донякъде от държавата, те ще живеят тук. Всички съседни нам държави дават дотации. При нас се дават дотации, които изчезват. В моето село Василовци, например, имаше цели 4 хиляди декара обработваема земя. Сега само трима души обработват по мъничко земя. Останалите са на големи корпорации. А, когато моят прадядо остава сирак на 12 ненавършени години и има три сестри и майка вдовица, той е бил глава на семейство. С труд са успели не само да оцелеят, но и да се изучат децата, да ожени сестрите си и т.н. и да остави 62 декара земя. Когато селянинът е произвеждал, той си е правел сметка - колко ще спечели, какво ще вложи и къде ще отиде спечеленото. Сега на село нищо не влиза, всичко отива някъде.
Покрай т.нар. африканска чума един мъдър човек ми каза - не трябва да се дават пари за обезщетения. А, когато заразата премине, да се дава начален старт на производство - било пилета, било прасенца, било семена, било торове. За да се запази производителят. Защото ако на стопанина, който със зъби и нокти се бори да оцелее му дадат 1 милион, той ще каже - до тук съм, следващата чума може да дойде още утре. Ако населението има поминък, няма да има миграция.
- 100 % сте имал поне 20 предложения за работа в чужбина...
- Така е.
- ...вместо това обикаляте страната, отваряте кабинети и приемате жени безплатно. Защо избрахте да останете тук?
- Защото това е моята родина. Никъде не се чувствам по-комфортно. Тук са ми и прародителите, и родителите, и приятелите, тук е дъщеря ми, тук ми е всичко. Най-лесно е да махна с ръка и да замина далече. Но... Защо му е трябвало на Левски да се занимава с всичко това и да плати с живота си?! Ами Ботев, и всички останали революционери?! Скоро четох невероятното откровение на капитана на кораба "Радецки". Истинското - което е написал пред нотариус. И в него казва: Аз за първи път и последен видях истинския облик на българина. Дотогава ги смятах за непълноценен народ. А тези хора, които бяха тръгнали да умират в буквалния смисъл на думата, за родината си, оставиха неизличимо и неизтриваемо нещо в съзнанието ми. Те не можеха да боравят с оръжие, но тръгнаха за Родината си.
В Библията пише: По делата ще ги познаеш, Господи, и така ще ги съдиш. Това е най-важното, според мен, в поведението на всеки човек.
- Какво Ви провокира да започнете да се занимавате с дарителска дейност и най-вече с възстановяване на войнишки паметници?
- Забвението, човешката немара. Във всяко село, във всяко населено място, има поне по един паметник, които тъне в руини. Знаете ли какво видях съвсем скоро в училището в Сребърна. Прекрасно училище на два етажа, а целият двор в руини, падащи отвсякъде керемиди и елементи от фасадата. На входната врата, която е открадната порта, има надпис: "Не влизай, опасно за живота". Представяте ли си - училище, на което пише: Не влизай, опасно за живота. В Попина видях нещо още по-ужасяващо. Административна сграда, която е произведение на архитектурното изкуство, а под покрива й растяха двуметрови трепетлики, излизат от прозорците. И това пред погледите на всички. А е направено с лишения. Когато видиш това, те събира срам, че си мислещ човек.
А иначе, основната причина да се занимавам с дарителска дейност е Николай Хайтов, Царство му небесно. Беше ми на гости във Василовци, разходихме се из селото, влязохме в новата черква. Зад нея се намира старата черква, която е осветена 1824 г., казва се "Свети Георги", но основите й са от старото българско царство. Дядо Дометиан ми беше казал, че от връх Ком до Тимок е имало 77 манастира в Северозападна България, сега са 14. И Хайтов полюбопитства да влезе там. Моят дядо беше в църковното настоятелство, много пъти сме си играли в църковния двор, минавал съм, но никога не съм влизал. Когато влязохме вътре, беше страшно. Иманяри бяха вилнели, всичко беше изпочупено. През каменния покрив, се виждаше небето. Хайтов ме погледна с неговите дълбоки сини очи и проницателен поглед и ми каза: Как не ви е срам, да допуснете тая светиня до това състояние. И аз се засрамих. И до ден днешен.
- Споменахте, че имате 15 000 операции. Броите ли така паметниците и църквите на които помагате, както пациентите, които сте спасил?
- Не, не ги броя. Защото най-красноречивият урок е даден за всички ни от една група млади хора, които чистят основните стени на Зографския манастир. Част от тях са алпинисти. Отиват доброволно, работят един месец. Чистят 40-метровата подпорна скала. Когато монасите им казват момчета, кои са имената ви, за да се молим за вас, те отговарят: Няма нужда, Бог ги знае.
- Казвате, че Първата световна война е болната Ви тема. Защо?
- Не само защото моят прадядо е загинал в тази война. 126 хиляди са тези, които са сложили кости на подстъпите на България и стоят на верен страж на истинските граници на България.
Затова за 100-годишнината от Първата световна война заедно с историка Зоя Апостолова, почетен председател на Българо-швейцарското дружество "Луи Айер"- Лом, светла й памет - почина наскоро, решихме да направим няколко тържества. Първото беше по повод 100 години от трагичната гибел на полковник Стефан Илиев, командирът на Петнадесети пехотен Ломски полк. Моят дядо е служил там, но е загинал една година по-рано при Чеган. Открихме 4 плочи с надписи в Лом. Едната е с последните думи на полк. Илиев, повеждайки в атака войниците си: "Момци напред! България сега чака, се обляга на нашите сили. Напред, Бог е с нас и аз, вашият командир". Той загива, но удържа Червената стена. Втората плоча е с марша на Петнайсти пехотен Ломски полк: "Чеган, Чеган, ти помниш ли още..." На откриването бе правнучката на полковник Стефан Илиев Емилия Кожухарова, преподавателка по математика във Варна. А също така и 85-годишен ветеран от Втората световна война. Бе дошъл, забележете, шофирайки опела си - за да се поклони лично.
Така дадохме достоен отговор на времето. Имаше време, когато почти забраняваха да се споменава участието на България в Първата световна война, защото сме били водили сражения срещу нашите освободители. Налагаха го без никой да си задава въпроса какво търсят нашите освободители на страната на румънците и на противниците ни.
Когато направихме плочите и ги поставихме на земята, засадихме по две кипарисчета от двете страни на плочите. За да могат тези кипариси да станат големи и да бъдат живата връзката между днешния ден и героизма на миналото. Нещо повече - донесох пръст от Дойран, Чеган и гробището на село Цапари. Размесих с вино и полях кипарисчетата. За мой ужас няколко дни преди откриването едно от кипарисчетата беше откраднато. Не счупено, а откраднато. Дупката, в която бе засадено, бе като зейнала рана в нашата съвест, в моята съвест. Възстановихме го, разбира се. Но аз помолих в ломската гимназия, където учредих 5-годишна стипендия на името на полк. Стефан Илиев за най-добрите абитуриенти, да напишат есе за откраднатото кипарисче.
ВИЖ ЕДНО ОТ ДЕСЕТТЕ НАЙ-ДОБРИ ЕСЕТА ТУК
И тук се сещам за още един велик българин - Борис Дрангов, роден в Скопие, става офицер в Пловдив, основната част от живота му минава в Лом, Втори конен полк. Там оформя мирогледа си, жени се за ломчанка, три от петте му деца се раждат там. Там пише писмо, подобно на Христо Ботев: "Мила ми съпруго, аз заминавам..." Уволнява се от армията фиктивно и с чета от 120 души участва в Илинденско-Преображенското въстание и оцелява, връща се...Участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Командва войските ни на Южния фронт. Където е било възможно неговите войници са издрасквали с ножовете си: Аз служих при Дрангов...
Пак благодарение на инициативата на Зоя Апостолова открихме плоча на неговата улица в Лом. Но това, което аз направих за този човек е, че по едно и също време в Ахтопол и Лом, в Тутракан и Роженския манастир имаше панихида в негова чест и биеха камбаните едновременно. България на кръст от уважение. Защото, ако не са били тези хора, нас нямаше да ни има или щяхме да бъдем трансформирани в други наименования.
- Подпомагате участия на ансамбъл "Българе" в различни градове в страната. Къде бе най-емоционално?
- Няма да забравя какво впечатление остави гостуването на ансамбъл "Българе" в Кърджали. Имаше притеснения дали ще дойдат хора, как ще се приеме. Кметът инж. Хасан Азис за негова част много помогна. Още в първите минути в очите на всичките светеше тържество и струеше светлина. И сега ги чакат като роднини. Нямате представа каква радост е, когато дариш нещо на човек, който обаче го заслужава, и който го иска истински.
- Защо тогава това е най-дефицитното нещо в България?
- Защото така възпитаваме младите. Че парите са най-важното, че охолството в живота е най-важното, че патриотизмът няма никакво значение, че те са граждани на света, на Европейския съюз, че ЕС е най-важен. Че "Аз съм българче" няма никаква стойност.
- Къде се къса веригата - в семейството, в училище, на държавно ниво?
- Навсякъде. Първо, държавата. Държавата сме ние. Продължаваме да я хулим. Даже вече има партия, която иска да се основава на "Няма такава държава". Това е безумно несериозно. Второ, самата държава отвръща със същото. Подпомагането на институциите - учебните, законотворческите, културните, спортните, е въпрос на престиж. Правят го навсякъде. Вземете гърците - от един камък легенда правят, вижте сърбите, македонците, румънците. Румънците наричат шарана, хванат в Дунава, румънски. Нищо, че може да е дошъл от Германия или от българския бряг. Ако институцията си стъпи на крака, тогава и училищата ще бъдат както трябва, а и семейството също. То ще се стреми да инвестира в образованието на детето си. То пък като стане специалист, ще се отблагодари на държавата, която го е изучила.
- Защо се посветихте на медицината, а не историята?
- Майка ми смяташе, че е по-престижно. А аз обичах археологията. Твърди се, че съм най-добрият историк между докторите и най-добрия доктор между историците. Шегувам се, разбира се. Ще ви дам пример - поручик Иван Тодоров. Когато целият му взвод загива и той остава сам, ранен и наоколо са се натрупали врагове - сърби и французи с щиковете си, и му крещят: "Предай се!", той се изправя колкото може, 30 и няколко годишен, гледайки ги в очите и очаквайки неизбежната смърт, казва: "Главата си давам, България не предавам!". Убиват го на място. Знаел е, че ще го убият. Тези думи успях да ги направя на камък в неговото Ново село, Видинско и там се събраха неговите родственици от 5 поколения. Сега ми кажете семейството, училището, обществеността или държавата трябваше да направи този паметник?! Сто години след подвига на този човек! Но той имал примера на Левски, на опълченците, на тези, които са били пред него.
- А Вие имате примера на прадядо си Марко, който геройски загива през 1916 г. в Чеганската офанзива при Дойран.
- Те всички 126 хиляди са имали пример. Моят прадядо е бил частица от героизма по време на Първата световна война. Той е бил взводен командир. Когато са тръгвали да атакуват Чеган, неговите братовчеди го молели: остани, не тръгвай, ще ни избият... А той се обърнал и казал: "Напред, ако не превземем Чеган и отстъпим, няма да мога да гледам в очите четирите си деца докато съм жив!".
Това били последните му думи.
- Какво от ценностната система на тези хора ни липсва днес?
- Всичко. Най-вече любовта към Отечеството и саможертвата. Но и всичко останало. Това не са хора, завършили висше образование като много от нас сега. Не са хора, които са живели в свободна България, нито са имали всякаква свобода на действие като много от нас сега. Но те са имали в сърцето си България. И понеже са били много близо до робството, това им е бил примерът. А ние се отдалечаваме от робството, за да влезем доброволно в друго робство.
- Коя е по-страшната диагноза - ракът или забвението?
- О, безспорно забвението. При рака има всички видове шансове. Там разковничето е: начинът на живот, профилактиката, ранното откриване, добрият резултат.
- Значи ракът вече не е смъртна присъда.
- Не, стига да бъде ранно открит. Докато забвението е нещо страшно. При него няма връщане назад. Ако не знаем историята си, загубени сме като народ. Няма ни. Изчезваме. И вървим по пътя на самоунищожението.
- От едната страна на бюрото Ви са досиетата на пациентите, от другата - на паметниците, които спасявате. Как успявате, как Ви стига времето за всичко?
- Не знам. Знам само, че когато човек иска и е с добри намерения, може да постигне всичко. И знам още, че колкото повече човек се щади, толкова повече оглупява, толкова повече става ненужен. И за себе си, и за околните.
- Канили ли са Ви министър?
- Да, но категорично отказвам. Нямам амбиции да ставам министър, кмет, политик. Това не е моето място. Но тези, които са на постове, трябва да знаят, че зад гърба им има народ. И ако го водят в правилната посока като Мойсей, ще постигнат всичко. Ако не го водят в правилна посока, ще го затрият в пустинята начело със себе си.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
