Мария Лалева: Свободата плаши човека без обич

Мария Лалева: Свободата плаши човека без обич  | StandartNews.com

Във филма "Роза дамасцена" ще покажем, че България е красиво място за живеене, изпълнено с надежда, казва сценаристката на драмата

Мария Лалева на 21 януари представя в "Хеликон" на "Цар Освободител" втората си стихосбирка, наречена "Не съм ви ближна". Във Фейсбук се въртят и епизоди от нейния първи роман "Живот в скалите". В момента обаче тя работи по грандиозен проект - филма "Роза дамасцена". Впечатляващата дама, която по професия е икономист, е сценарист и продуцент на лентата, чийто режисьор е Тодор Анастасов. Всъщност ученикът на Крикор Азарян открива случайно поезията на Мария в онлайн пространството. И веднага звъни на добрата си приятелка Маргарита Петкова. Маргото е доволно сдържана, преди да прочете стиховете на Мария. А после става редактор на първата й книга "Личен архив", издадена от Лъчезар Минчев. Сега - и на "Не съм ви ближна". След като съдбата сблъсква Тодор и Мария, двамата се питат: "Кои сме ние, та да й отказваме - да сътворим нещо заедно, да бъдем дует на сцената или екрана?". Така се стига до "Роза дамасцена". Обединява ги философията на утвърждаването, на съзиданието. "В България се раждат деца, нали? Има радост. Защо непрекъснато ни занимават с нерадости?", чуди се Тодор.

- Мария, защо решихте да наречете втората си книга "Не съм ви ближна" - не е ли твърде библейско и ангажиращо?

- Пуснах стихотворението с това заглавие във Фейсбук и издателят Лъчезар Минчев на мига рече: "Това е". Понякога съм ужасно нахална и си позволявам лукса, риска и глупостта да разхождам душата си гола пред хората.

- Страх ли ги е мъжете от талантливи жени?

- Не се задържат дълго около тях. Но и двата пола са еднакви - всичко, което изисква повече усилия да бъде разбрано, допуснато, осъзнато - ги натоварва. Границите на хармонията са недоизчистени.

- Цяла България вече разбра, че снимате филм - ще има ли поезия в него?

- Мечтата ми е да бъде изпълнен и с динамика. Когато с Тодор Анастасов седнахме да превърнем съвсем истинска житейска история в приказка, му казах: "У всеки има поезия". Някои се срамуват да признаят, че я четат. Други се срамуват да споделят, че им харесва. Има личности, при които римата на живота идва малко по-късно. Всъщност всичко е избор. Ето това искаме да покажем с "Роза дамасцена". Всеки сам пише приказката си. Макар че това често става в самота. Ще покажем, че България е красиво място за живеене.

Истината не е в Терминал 2

Често сме склонни да виним друг за собствения си страх да изберем. Нашият главен герой е мъж от така нареченото изгубено поколение. Той успява - благодарение на духовния си скок. И на късмета си, разбира се -той също е въпрос на избор.

- Когато писахте сценария, който съдържа оценка на епохата от 80-те до днес, кой надделя у вас - икономистът или лирикът?

- С човека, който е прототип на въпросния главен герой, направих първото и най-дълго интервю в живота ми. Продължи 6 дни. 34 часа запис. Та тогава, по средата на целия този разговор, решихме, че от това може да излезе филм. А после и роман - с цялата фактология. За два месеца направихме екип. През есента бяха снимките на първия сезон.

- Как преходът ще се оглежда във вашето действие?

- С Тодор Анастасов сме категорични - ще се лишим от традиционната рамка. Мутри с ланци няма да се гонят с джипове, преди да отидат при проститутките. Не желаем да се включваме в тенденциозната експлоатация на тъмната страна на БГ луната. Искаме да покажем хора, които работят честно, мечтаят и успяват. За тях България е държава, а не територия - както се опитват да ни внушават.

- Защо ни се получава така?

- Ние, българите, се опияняваме от идеята да сме нещастни. Сякаш сме пристрастени към собствената си мизерия. Колкото рани имаме, все в тях си въртим пръстите. А пък ако им сипем и малко сол, няма по-щастливи от нас. В "Роза дамасцена" анализираме грозотата, но не твърдим, че само тя изпълва живота ни. Нито пък че в него има главно тъжби и неволи.

- Къде са корените на драмата ни?

- Не се обичаме. Не се харесваме.

Нацията е като човек в депресия

Като предалия се, който абсолютно се е отказал от радостта. Предпочита да бъде егоцентричен и крещящ - а това е равносилно на необич. Е, как всеки от нас да обича ближния си? Или да се почувства съпричастен, тъждествен... Така се стига до страха. В неговата основа е нелюбовта. А тя води до себеунищожение. До истерично подчинение на слепи правила, налагани с години. Човекът изначално се страхува от свободата. Тя е състояние за дълго непознато на нас, българите - поради исторически причини. У нацията е формирано усещане, че нищо не може да бъде обичано тук и сега в тази държава. Дори земята, по която стъпваме.

- Кои са вашите актьори?

- Веселин Плачков е в главната роля, а Любо Чаталов е неговият баща. Димитър Баненкин е в образа на човека, който винаги е на върха, използвайки системата и всички привилегии - преди 10 ноември и след това. Той е символ на цялата върхушка, която преминава през 45-те години. Любо Фърков прави много интересен персонаж. Симона Халачева е младо, красиво и талантливо момиче с бъдеще в киното. Това е нейният дебют. Джани Ферад е чудесна, топла, чувствена актриса. В единствена и тежка за снимане нощна сцена, в която е показана подготовката за изгонването на българските турци, Сашка Братанова и Троян Гогов изнасят цялата трагедия на "голямата екскурзия". Той е изключителен - като присъствие, като изпълнение. С главния герой тръгват от едно и също място, но в една и съща среда правят различни избори. И стигат до различно осъществяване в пространството. Обикновено истината се изрича от дете или от шут - при нас в неговата кожа влиза Теди Янкулов. На екрана той владее тихата вселенска мъдрост.

- В книгите ви има художници - рисувате ли?

- Мога да драскам. Като вид концентрация. Като освобождаване. Художникът като образ в стиховете ми е другият рисувач на мирозданието, другият създател на неговия изказ, на всемирната му изящност. Това е поезия с различни средства. В стиховете си обаче нямам композитори. Защото музиката е навсякъде - тя е ритъмът, който изпълва вселената. Бях на 13, когато кандидатствах в "Любомир Пипков", но оперираха ръката ми и казаха, че повече никога няма да свиря на пиано. Много трудно го преживях. Голям рев настана.

Замълчах за половин година

Просто не желаех да говоря с никого - не само за проблема, но на каквито и да било теми. И забраних да продават пианото ми. Независимо че не можех да се слея с клавишите му. Затова пък пишех върху капака му всичките си домашни и учех уроците си, седнала пред него. Остана у нас, докато бях студентка. Един ден майка и татко ми казаха, че съседско момиче имало голямо мерак за пианото ми. Поисках да говоря с детето по телефона - и то така ми обясни желанието си, че се разревах и се съгласих моят стар, черен "Чайковски" да отиде у тях. Знаех, че ще бъде обичан. Девойката стана много известна пианистка, прави концерти из Европа.

- Посвещавате прекрасни думи на играещите - да не би сцената да ви влече подсъзнателно?

- Не. Прекалено емоционална съм. Ако пусна някой образ у мен, после няма изваждане. Ще е непосилна работа да го изкарам от себе си.

- Що за личност сте вие - на словото или на бизнеса?

- Словото идва само. То те избира. Колкото и да искаш, няма как да стигнеш до него, ако не излиза от дълбините ти. Понякога това се случва благодарение на рана. Или на тишина. При някои римите се обострят като язва. Имаш я, но невинаги се проявява. Поезията е като криза на язвата. От болката се пръква стихотворение. Изведнъж. Не е като нещо, което дълго си носил и после го раждаш. Първо е мелодията. Трябва да я има дори при псувнята. Още повече - при кратката поезия като моята. Не я меря. Тя е като парен чук. Дадеш ли си свобода да разхождаш "трижди прокълната гола душата", тогава вадиш всичко от себе си. И се чувстваш спокоен.

- Какво друго е задължително за поета?

- Някой да му вярва. Джоко Росич казваше: "За какво са му всичките успехи на някой мъж, ако няма жена, която да му извика "браво". При поезията няма значение кой ти вярва - мъж, жена, дете, приятел... Талантът е най-несериозното нещо - по начина, по който ти е даден. Понякога можеш да напишеш първите два реда от стихотворението и да спреш - за шест месеца. И половин година по-късно да го финализираш. Значи вече си му чул края. Нали знаете - всички идеи са в пространството. Който има антени, ги хваща. Така че самата поезия е твърде сериозна. Не го разбрах, докато не започнах да публикувам. Първо във Фейсбук ме сполетя странна за мен популярност. Получих изумителни признания. 20 човека наведнъж ми казаха: "Това стихотворение си го написала за мен. Аз съм целият в него". И ми повярваха, че следващото мое стихотворение ще бъде също толкова честно. Нямах право вече да лъжа, да измислям.

Артистът трябва да е искрен. Иначе не струва

Е, понякога няма достатъчно свобода, за да бъде честен. Но е длъжен много да се стреми към почтеността. Честността ражда красотата в изкуството. Затова все още пиша моя роман "Живот в скалите". Не бързам. Не искам в него да има нито една нечестна пауза. Рано е за финала. Всичко започна край брега на Созопол, когато синът ми дотърча с голи рапани в ръка и ме запита: "Мамо, скалите природа ли са?" И когато му отговорих утвърдително, той продължи: "А Бог ли е създал всичко това наоколо?". Отново казах "да". И погледнах мъжете в съседната кръчма - пиеха ракия в пластмасови чаши в края на април. Тогава Созопол мирише на море, смокини, водорасли и всичко останало. Фантазия.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай