С Калин Терзийски разговаряме по повод новата му книга, която излезе от печат с логото на „Лексикон – издателство за българска литература“. Сборникът „Вълнения“ включва есета и разкази, които писателят създава за различни медии през последните десет години. Редактор на изданието е Стоян Петков. Писателят разказва за вълненията и възторзите в живота си, за благородството в занаята и у хората, и за свободата, която играе основополагаща роля в живота му.
„Тези разкази са писани често по конкретни поводи. Пишех ги така: оглеждам се, погледът ми търси, попада, извършва се странната и невероятна реакция между външно за човека събитие и човешки ум... И аз сядах и написвах за час, за два, за ден един малък етюд, малък къс поезия без рими или както щеш го наречи“, казва Кайо Терзийски. Роден е през 1970-та година в София. Завършва Медицина с отличие. Работи като санитар, медицинска сестра, психиатър, дърводелец, сценарист и публицист. Получава Европейска награда за литература за сборника си с разкази „Има ли кой да ви обича“. През годините печели и редица други призове, а книгата „Вълнения“ е своеобразен обзор на живота – в обществен и философски смисъл – от последното десетилетие.
- Кайо, вълнува ли те злободневието всъщност и не нарушаваш ли чистотата на писателските си възприятия по този начин?
- Добър въпрос, наистина добър въпрос. Чистотата на писателя, доколкото има такава, идва от това, че той – казано на поетичен език – дори потапяйки се в най-воняща тиня, създава изкуство. Както е казал един много мъдър човек: гледайки в локвите, някои виждат калта, а други звездите. Та, всъщност писателят, благодарение на финия си ум, на вроденото си благородство – ах, колко високопарно звучи!; писателят е длъжен да бъде благороден – остава чист, дори и да гази в кал. И напротив – калният, низък човек, дори когато е в стерилна среда, вони. Вони неговият морал. Неговият нечестив морал. Защото има хора, които са морални, но моралът им е отвратителен.
Така че писателят трябва да прави точно това: да се потапя в какви ли не – по общите представи противни и долнопробни – ситуации и там да търси чистотата, светостта и всъщност Бог. Господ е най-много тук, наоколо.
- Какво не му стига на българския журналист днес, за да го харесваш?
- Има абсолютно всякакви журналисти и слава богу, че сред тези „всякакви“ има и добри, и благородни. Благородството едва ли може да бъде романтично прието за вродено. То е възпитано в ранна възраст. И това в наше време е много малко възможно. У нас дълго време не е имало благородство – като феномен на социума. Често се е случвало хора да проявяват благородство в действията си, но те да не са благородни хора. А ние се борим за това да се появят хора, които по принцип са благородни – например, писателите би трябвало да са такива. И журналистът също трябва да е такъв. Разликата между писателя и журналиста в днешно време е незначителна. Журналистът често е много по-влиятелна фигура – той има възможност да достигне по-бързо до по-голяма публика. Много често влиятелни журналисти стават писатели и обратно, известни писатели се занимават с журналистика. Винаги е било така. И в този смисъл – пази Боже един влиятелен журналист да бъде мерзавец, тоест да развращава хората. „Развращава“ означава да говори това, което ще му донесе пари и нищо друго.
- Какво искаш да промениш с тази книга?
- Искам да променя – с всеки свой жест и всяко свое движение – хората към по-добро. Което се оказа, че е възможно. Не всички хора, а тези, които могат да се променят.
Когато Буда получава своите четири истини – Просветление, заради което от един обикновен принц на име Сидхарта Гаутама става Буда, спейки под Дървото Бодхи – той спира да говори. Малко известен факт е, че той изобщо не е искал да променя хората. Смятал е, че няма абсолютно никакъв смисъл. Просветлението му е донесло разбиране за това, че то е толкова огромно, че е непосилно за хората. Тогава божествата се застъпват за хората и го умоляват да започне да проповядва. Накрая Буда се съгласява – заради малцината, които могат да бъдат издигнати и да тръгнат по пътя към Просветлението. Давам този пример, не за да ме приберат в психиатрията – на основание, че се смятам за Буда, – а защото това е дълбока мисъл на всеки писател: че няма смисъл. Тази мъка – че никога нищо няма да променим към по-добро – не е правилна. Върху някой ще падне някое семенце и то може да избуи и да промени човешки животи. Затова трябва писателите и журналистите да са настроени по-оптимистично.
- Кои са темите, които те намират в ежедневието?
- Аз съм такава решетка, която улавя почти всичко – заради големия ми опит да забелязвам събития и да реагирам по особен начин. Мисля си, че почти всяка случка в нашия живот е толкова значителна, че може по нея да се напише роман. Или енциклопедия. Всяка случка е достатъчно голяма и значима, за да се направи разсъждение за човешкото и за живота въобще.
- Какво те въодушевява и какво огорчава?
- Въодушевяват ме въодушевените хора. И се опитвам аз да съм от тях и да въодушевявам. Дори себе си. И си го налагам – човек не може да бъде възторжен просто ей така. След една възраст тялото – като механизъм с прилежащите му хормони, хомеостазата и дори най-фините ни чувства – вече не е източник на възторг и самодоволство, особено ако тялото не е идеално здраво. Тогава човек трябва да се въодушевява сам. Това става като предизвикаш тялото и душата – тоест, себе си – и стигнеш до неистовост. До собствените си граници.
Огорчават ме малодушните, предали се хора. Тези, които въпреки че всичко им е наред, мрънкат непрестанно. Отвратително е, въпреки че може би имат основание. Човек трябва сам да открива предизвикателствата, които го правят жив.
- Каква оценка за книгата очакваш?
- Тя е писана с цел бързо възприемане и повечето неща вътре имат много патос. И смятам, че ще остави добро впечатление в хората, които обичат вълненията (усмихва се). Това е книга за един човек, който непрекъснато се разхожда из нашия свят – от най-дребните до най-големите му места и значения – и реагира на случващото се около него. Четящият ще види себе си в този човек. Дори тези, които се подразнят, са добре дошли. Надявам се да няма безразлични читатели, защото безразличният човек е като мъртвец.
- Има ли нещо красиво в бедността? А какво му е лошото на богатството?
- Богатството много ангажира, а бедността прави човек свободен, стига той да е достатъчно осъзнат. Друг е въпросът, че рядко се срещат бедни и осъзнати хора. Но колкото и да е странно, аз познавам такива. Това са хора, бедни като мен – аз имам пари за хляб, но не и за кола. И никога не съм искал да имам кола. От малкото писатели съм, които навсякъде ходят пеша или се возят в градския транспорт. Някога да ми е натежало и да съм се оплакал от бедност? Не. Това е освобождаващата свобода. Както Буда казва: Ако обичаш, имаш сто грижи; ако не обичаш, нямаш нито една грижа. И въпреки това Буда не е бил студен човек, а просто е знаел, че привързването е робство. Ако обичаш сто вещи, си роб на сто неща; ако не обичаш нито една вещ, не си роб изобщо.
- Приятелка ли ти е България наистина – както пишеш за нея в едно от есетата от сборника „Вълнения“? Или би я критикувал дълго и остро?
- Човек трябва да критикува приятелите си, а любезностите да остави за враговете си. Към приятелите си човек трябва да насочва най-взискателните си оценки – за да станат по-добри. Естествено, България не се интересува от моята мания да поправям нещо, да назидавам, да говоря разпалено. Но аз го правя за добро и ще продължавам да го правя много усилено, защото ми е много присърце.
- Какво се случи от последния ти роман – „Разкажи ми“, публикуван през 2017 г. – до днес, когато на пазара излиза „Вълнения“?
- В това време издадох стихосбирката „Моите неща“, която включва двайсет репродукции на мои картини и направих изложба с 35 произведения. Преиздадох и първата си стихосбирка – „Сол“. И започнах да пиша новия си роман, който се казва „Аз и Бог“. Вече се чувствам готов за него, макар че няма да бързам, защото за такъв роман се изисква узряване в писането. В един определен момент писателят трябва да започне да пише безкомпромисно. Естествено, аз още не съм започнал да го правя. Но някой ден вероятно и това ще стане.
В един момент от живота си Жан-Пол Сартр казва, че приключва с белетристиката, но това не му е попречило да продължи да пише много и различни неща. Всъщност той е имал предвид, че ще започне да пише, без да му пука дали някой го разбира. Това е безкомпромисно писане. Айнщайн не се е опитвал да направи по-разбираема Теорията на относителността, нали?
- Не си останал без мечти и смели планове, нали?
- Аз мечти никога не съм имал. Само смели планове, но напоследък са си все изпълними. Не мога да чакам да има някакво случване, както казват младите. Човек не трябва да чака. Трябва да действа.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
