Иван Ланджев е поет, публицист, сценарист, доктор по руска класическа литература, преподавател. Автор е на стихосбирките „По вина на Боби Фишер“ /2010/, „Ние според мансардата“ /2014-а в България, 2017-а – в Германия/, „Ти непрестенна новина“ /2018/. „Поетика на себенадмогването“ се казва научната му книга за Толстой.
- Господин Ланджев, вие сте майстор в шаха и арт министърът Боил Банов е майстор в шаха – ако застанете един срещу друг край черно-бялата дъска, какви съвети бихте му дали в името на това „нещата“ в културата да се променят към по-добро?
- Не мисля, че моите съвети биха могли да помогнат на министъра. Там май е нужна по-сериозна, специализирана помощ. Иначе много мъдри хора са сравнявали политиката с шахмата. И да си призная, никога не съм разбирал сравнението – в шаха има ясни, прости и честни правила. В политиката сигурно също е така, само че в шаха играчите ги спазват.
- Защо нарекохте поредната си стихосбирка „Ти, непрестанна новина“ – хем е много секси, хем е много „медиино“?
- Нямах никаква представа нито, че е секси, нито, че е медийно. Явно това със секси-то е станало съвсем неволно. Какво да правиш - съдба. А за медийното – надявам се да разбирам правилно: имате предвид, че е запомнящо се, че се цитира? Или просто това, че я има думата „новина“? Ако всичко около нас е пост истина и фейкнюз, би било интересно да знаем коя е непрестанната новина – любовта ли е? Обектът – т.е. любимата, това „Ти“? Или самото чувство любов? Може би на фона на баналното непрестанната новина трябва е изкуството? Мъдростта, Бог? Смъртта? Нямам еднозначен отговор. На мен и на редакторите ми ни хареса противоречието във фразата, хареса ни и самата музика в нея, струпванията на АН и НА, алитерацията. Заглавието е цитат от самата книга, един стих отвътре.
- Във времето между предишната ви и сегашната ви книга – около 5 години, ако не се лъжа - дадохте ли си сметка от къде идва вдъхновението, кой е виновен за присъствието или отсъствието му?
- Виновен е животът при всички случаи. И – трябва да се признае – клишетата с Музата се оказват верни учудващо често. Обикновено вдъхновението ти си има име – и дори не е задължително от това да произтичат неизменно любовни стихове. Могат да бъдат и на съвсем друга тема. Но пак – много често – са породени от това име. Или имена.
- Близък сте с Иван Теофилов и Георги Господинов, вероятно и с други поети от различни генерации – възможно ли е интелектуалното братство в България, тук и сега, или всеки се спасява поединично?
- Чак пък братство... Вярвам, че човек среща учители, съмишленици и приятели по пътя. Понякога тези фигури се сливат в едно. Благодарен съм за всички срещи в живота си, ценя ги много. Но когато заговорим за братство, ми става някак... сектантско. Не обичам групичките, „движенията“ и всякакви формирования от подобен род. Един автор би трябвало да се чувства силен и свободен и без тях. Не обичам и манифестите – всички до един звучат смешно след години.
- Кои, според вас, са най-пакостливите клишета в живота ни?
- Нашенското чакане, че трябва някой друг да оправи твоя живот. Представата, че не носиш никаква, ама никаква част от отговорността за това нещата наоколо да започнат да се подобряват.
- Вие отдавна сте навътре в руската литература и култура - как се проектират в българската действителност думите на Тютчев, че Русия не може да се разбере с ума, на нея може само да й се вярва?
- По отношение на политиката и държавното устройство Русия никога не е била пример за подражание. Обратното - руският народ е достигал върхове на гениалността въпреки авторитарните режими и самодържавието. Затова от тази забележителна страна можем да се учим на литература, на класическа музика и балет, такива неща – не на политика. Мащабите също са несъизмерими - това, което е фундаментално в имперското самосъзнание, не може да работи за нас.
- Всъщност защо избрахте да пишете докторантура по Толстой, а не примерно по Мелвил или Суифт?
- Уча английски от съвсем малко дете и той определено ми е по-силен, но любовта към руската литература се развиваше паралелно. Като студент по философия завърших с дипломна работа за Лев Шестов, Достоевски и Ницше. Дълбоките въпроси, в които смело се хвърля руската класика, ме вълнуваха, привличаше ме това, че тази литература всъщност никога не е „чиста литература“, а винаги и нещо друго. Руската философия започва от руския роман. Не от университета, защото по това време няма развита академична традиция, каквато има, да речем, в Германия. Тоест, тази литература е била длъжна от немай къде да се нагърби с много по-тежки задачи от това просто да разказва. А Толстой е колосална, безбрежна личност, дефиниция на гения.
- Вие клоните към Христовата възраст – имаме ли нужда от спасители или нехаем за греховете си?
- Почти на Христовата вързаст съм и ми задавате въпрос, чиито отговор е определено извън моите компетенции. Вие най-вероятно говорите за спасители не в метафизичен, а в социален смисъл. В такъв случай, много би ми се искало да се оправяме сами, без спасители, носейки личната отговорност за постъпките си.
- Жив ли е, според вас, сред днешните хора на изкуството класическият бохемски дух, познат ни от родната митология – на художниците в Пловдив, на актьорите от Бургас...
- Парадоксално е, че бохемата, за която говорите, се развива в условията на авторитарен режим, който потиска свободата на индивида, а днес, когато артистът е по-свободен, подобна бохема изглежда отсъства. Чудил съм се защо е така. Вероятно мнозина, които щяха да са конформисти тогава и да се бутат в структурите на държавата, днес също са конформисти и пак се бутат - кой където може и свари. Поне не са доносници, поне не работят това. А може и да са, няма как да знаем. Едно време властта се е страхувала повече от изкуството. Днес просто на властта ѝ е все тая за изкуството. Но бохемският дух не е изцяло мъртъв, има бохемски оазиси тук-там. Обикновено за тях се говори по-късно, след някакво време.
- Вие сте от първата вълна модерни сценаристи в тв киното: на какво се смее БГ публиката, какво може да я разтърси, да я шокира?
- Градоначалникът в „Ревизор“ нали така казваше: „На какво се смеете? На себе си се смеете!“. Иска ми се да се смеем повече на себе си тук, но явно още не можем – това обяснява отсъствието на качествена сатира. Дори да не е политическа. Липсва ми да се смеем повече на собствения си ден, на това какви сме и как живеем. Защото в това, че живеем тъжно, има и нещо много смешно. „Улицата“ навремето го доказа. Повече абсурдизъм също ми липсва днес. Но на продуцентите не им липсват такива неща.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
