Димитър Динев беше за два дни в столицата, за да приеме овациите след премиерата на своята пиеса „Емигрантски рай“ в Театър „София“ и да раздаде автографи на Панаира на книгата. Известният писател, който от години живее във Виена, сподели след финалните аплаузи, че много харесва режисьорския прочит на Катя Петрова и играта на актьорите. „Всичко е много смело - разчовърква базисните моменти в културата ни“, направи той комплимент на екипа. „Емигрантски рай“ изследва поведението на няколко гастарбайтери след трагичната смърт на 41-годишния им приятел на строителен обект в Австрия. Те са стъписани и объркани, не знаят какво да правят и вършат тъкмо обратното на онова, за което е прието, че „трябва“. „В тези моменти сe отключват и най-скритите ъгълчета в душите им, за които самите герои не предполагат, че съществуват. Под напора на стихията в сърцето те давят мъката си в пиянство. Приемането на смъртта става под знака на вакханалията, пиршеството, оргията. Те са цинично откровени и безразсъдни в поведението си. Но и трогателни в опитите за близост. Постепенно се разкриват, готови са да приемат вината на другия заради общата участ и оцеляването. След всичко те са свързани съдбовно и завинаги“, казва Катя Петрова. Спектакълът е изпълнен с крайни емоции, мистика, абсурдни ситуации и черен хумор. „От голямата тъга след смъртта и нейната мистерия се ражда театърът. Тази пиеса е точно за това –за откриването на онова нещо, с което можеш да се противопоставиш на смъртта, влязла в живота ни още преди нашето раждане. Ясно, че никой не е спечелил битката с нея, но не бива да й се предоставя пространство – именно в това пространство, което тя иска да заграби, се ражда театърът. И всичко е на толкова дълбоко архетипно равнище, че дори и психоаналитикът не може да стигне до него. Струва ми се, че публиката ще бъде шокирана от постановката. Публиката всеки ден изживява лъжеморала, но в театъра е подложена на друг вид разбъркване на ценностите. Но зрителят няма начин да остане встрани. Той винаги участва, разкъсан в динамиката на етиката във формулите на живота“, категоричне е Димитър Динев. Сред първите зрители беше и посланикът на Австрия у нас, Нейно превъзходителство Андреа Вике, сред чиито професии е и актьорското майсторство.
Ето какво още сподели Димитър Динев за "Стандарт".
- Господин Динев, през 2008-2009-та пиесата ви „Деликатно нещо е душата“ е поставена във „Фолкстеатър“ във Виена – защо решихте чак сега да я „дадете“ на Театър „София“, където излезе като „Емигрантски рай“?
- През всичките тези години никой не се реши да я постави в България. Имаше опит да се играе в Пловдив през 2009-а, но един от актьорите беше получил инфаркт по време на репетициите. Тогава екипът от суеверие реши да направи друг мой текст. А пиесата не е от тези, за които се казва „харесва ми“ или „не ми харесва“. Тя събужда, а събуждането невинаги е твърде приятно. В нейната основа е мой разказ от 2004-а, а пиесата я писах през 2008-а.
- Има ли промени в текста, във философията и посланията на творбата ви – днес, 10 години по-късно. Или в живота на емигрантите няма промяна?
- Няма промени нито в текста, нито в посланието. Разглеждам емигрантството не като атрибут, а като нещо същностно, онтологично. Емигрантът е емигрант и през свободното си време. Той няма отдих. Постоянно е видим, на показ.
Постоянно е сочен, показван
Постоянно трябва да доказва, че е човек. Да не забравяме, че има партии в Европа, особено в Австрия, чиято единствена тема, с която от години правят политика и печелят гласове, са мигрантите. И тези партии стават все по-силни. В Австрия дори участват в правителството. За да се промени нещо в живота на емигранта, той трябва да се асимилира, т.е. да се самозаличи, самоизличи, да стане невидим, да изчезне в своята различност. Повечето хора, които говорят за интеграция, имат пред вид именно тази асимилация. В контекста на християнството ние всички сме гости на тази земя, а родината ни е небето. Интересно е, че от всички мои пиеси точно тази е най-често играната. Преди няколко дни научих, че следващата година отново ще бъде поставена в Австрия.
- В пиесата гибелта на гастарбайтер отприщва повечето възможни чувства, реакции и поведения - от мъката през абсурда и мистиката до вакханалията: смъртта ли е единственият катализатор в живота ни?
- За смъртта може да се говори безкрайно, защото тя е абсолютната липса, абсолютното отсъствие на отговор. Когато говорим за смъртта, ние винаги имаме пред вид смъртта на другия. Защото отношението ни към нашата собствена смърт не е нито опит, нито познание. Другият ни индивидуализира чрез отговорността, която носим за него - докато сме, отговаряме за и на другия. И затова смъртта му ни засяга в нашата идентичност. Всеки от нас
носи вината на преживелия
на останалия жив. Смъртта ни засяга, смущава, афектира и тази засегнатост чрез смъртта е засегнатост от безмерното, афектираност на настоящето чрез не-настоящето, която е по-интимна от всяка интимност до раздвоение, до разцепление. Връзката ни със смъртта е по-стара от всеки опит. Времето се явява не като ограничител на битието, а като неговата връзка с безкрайното. Смъртта не е унищожение, а необходим въпрос, за да може тази връзка с безкрайното да възникне. Без угрозата от нищото не би имало нито изкуство, нито философия. Ако смъртта е нямаше, нямаше да има хора, а само богове. Ако смъртта я нямаше, нямаше да има и слово - защото паметта щеше да се обезсмисли.
- Темата за вината в библейския смисъл е сред водещите в текста ви: тя тормози ли съвременния човек или вече му липсват сетива за нея?
- Мен ме тревожи, а що се отнася до другите, толкова голям съдник не мога да бъда. Но мога да кажа, че Европа има гузна съвест. Съвестта на Европа не е чиста.
- Другата голяма тема в „Емигрантски рай“ е оцеляването на всяка цена: самият вие имал ли сте критични точки в оцеляването?
- Грубо казано има два вида страх - страхът от нещо или от някого и страхът за някой, който е в опасност - т.е. страхът за собствения си живот и страхът за живота на другия. Първият вид страх ни принизява до животинското, а вторият ни прави хора, въздига ни - и чрез възможността за саможертва, която е заложена в него, може да ни отведе там, където смъртта е лишена от смисъл, т.е. при светците. Преживял съм много критични ситуации и дължа оцеляването си единствено на помощта на приятели.
- Преди време казахте, че пишете на езика, на който сте „обичан“ – тоест на немски. Защо мислите, че не сте „обичан“ на български?
- Не съм цитиран правилно. Казах, че пиша на езика, на който обичам. Естествено, че е хубаво и да си обичан, но аз никога не съм оставял творческия процес да бъде изцяло зависим от това чувство.
- Преди години цитирате изречението от Библията: "Човек, който не е живял в изгнание, не може да разпознава доброто от злото." За вас кои са различните „видове“ изгнание? Кога се научихте да различавате доброто от злото?
- Изречението от Библията е зов да се пробудим, да проумеем колко уязвим и нараним е ближният. Защото родното, близкото, познатото те приспива, закърнява сетивата. Естествено, че можем да говорим за вътрешно изгнание в собствената държава, но за мен истинското изгнание започва там, откъдето по всяко време могат да те изселят, екстрадират, депортират - и то без да си се провинил, а
просто не си влязал в някаква квота
Изгнаник си там, където си опредметен - т.е. обезчовечен. А тези, които веднъж завинаги са се научили да разпознават доброто от злото, са тоталитарните системи. Защото това е процес без край, всекидневна задача на всеки, жаден за познание.
- В Австрия днес може ли да се разговаря с шлосер за Достоевски, както това не беше изключено в България през соца?
- В Австрия днес не може да се разговаря с повечето от политиците на подобно духовно равнище. Дори смея да твърдя, че управляващите в момента всячески се стремят да попречат на подобен разговор. В техен интерес е "шлосерите" на това общество нито да имат времето, нито потребността да четат Достоевски - т.е. да ограничат както духовното развитие, така и възможността за него при определена прослойка. Това го казвам, без да се опитвам по никакъв начин да идеализирам комунизма, чиито поражения в същността на хората, в тяхната човечност са непростими, неизмерими, неизлечими - и не само българското общество е обречено да се бори с техните последствия.
- Каква е атмосферата във Виена – проевропейска, с акцент върху национализма, анти-мигрантска?
- Виена за жалост не е Австрия. Ако резултатите от изборите във Виена важаха за цялата страна, щеше да бъде прекрасно. В провинцията - там, където има най-малко чужденци и емигранти, атмосферата е ксенофобска, човекоомразна. Тревожно е да видиш как в държава с толкова висок стандарт чрез
целенасочени лъжепропаганди
може да внуши на голяма част от населението, че то умира от глад.
- Ако Балканите са екзотика за Европа, какво от битието на Европа приемаме за екзотично ние, тук, на Балканите?
- Не знам дали екзотиката в смисъла, в който обикновено я употребяваме, вече съществува.
- Готов ли сте с втория си роман?
- Все още не съм готов и от суеверие не искам да говоря за него.
- Кои са книгите, които продължавате да четете на български?
- Новата художествена и нехудожествена литература.
- Какво от Пловдив ви липсва във Виена?
- Възможността да срещна някого от моето детство.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
