12 октомври е знаменита дата. През 1492 година Колумб пристига на Карибските острови, твърдо убеден, че е открил Индия. А на 12 октомври 1960-а Хрушчов удря с обувка по трибуната в Ню Йорк, за да изрази убеждението си, че всички в ООН са празноглави слуги на империализма. И двете новини са фейк, но си живят чудесно не само в своето време, но и далеч напред през годините. На Бахамите дори честват датата като „Откриването на Америка”, а изследователите още се препират удрял ли е Никита и с обувка ли е блъскал по катедрата, или със сандал...
Аз пък се заемам, прелюбезни, навръх 12 октомври да направя инвентаризация на „лошите в страшния филм” така, както ги подреждат родните социални мрежи. И без това се приближаваме стремително към онзи момент, когато тиквите се превръщат в Диогенов фенер. Сиреч, тънката граница между октомври и ноември, когато, само у нас, Нощта на вси светии се превръща в Ден на народните будители. В тази календарна ирония има повече смисъл, от колкото можем да си представим. Ако е вярно, че ние сме нашите страхове, то всинца сме страшни глупаци...
Но да видим краткия списък без да претендирам за подреба по популярност: Норвежките гейове, които ще ни вземат децата, посредством нова Стратегия за детето. Слави и партията му. Волен. Изборът на главен прокурор.
Две сливенски училища панически изпразнени от учениците си вследствие пребиваването на местните родители-роми в социалните мрежи.
Простете черния хумор, ама май общуването с високоволтовите мрежи взима по-малко жертви. Близо 500 деца са отведени в родния им квартал „Надежда” под надзора на полицията. Също метафорично! Успявате ли да си представите как законно държавата организира взимането на дете от квартал „Надежда” и предаването му за отглеждане на норвежка гей-двойка? Ако тази операция беше по силата на българската държава, отдавна да сме построили магистрала „Хемус”... Както повечето глупости у нас, и тази идва от Русия под формата на безумно
деформирано 10-годишно фейсбук-ехо
от тамошната битка срещу т.нар. „Ювенальная юстиция”. През 2009-а Широка страна моя родная се вдигна на бунт срещу въвеждането на законодателни препятствия пред правото й да шамаросва децата си. Но да оставим Русия и сливенския квартал „Надежда”, където фейк-новините очевидно се разпространяват по въздушно-капков път. Съвсем сериозни и известни българи прочувствено твърдят страшни глупости в социалните мрежи. Само един, често повтарян пример: два члена от Закона за закрила на детето се тълкуват като възможност в рамките на 24 часа, само по сигнал, дори анонимен, да отнемат детето ви. При това без съдебна заповед! Става дума за член 36, точки Г и Д, които вменяват на социалния работник 24 часа срок да провери даден сигнал за малтретиране на дете. Ако има съмнения за „системен тормоз”, той тепърва уведомява дирекция „Социално подпомагане”, която свиква комисия от социални работнци, лекари, представител на прокуратурата. Тези хора правят проучване и при недвусмислени доказателства – свидетелства на съседи, самопризнания, следи по тялото на детето, то може да бъде настаненно – забележете временно! – при роднини, комшии и в краен случай (ако няма такива, или те не искат) в приемно БЪЛГАРСКО семейство, докато случаят се проучи и родителите му минат през „курс за повишаване на родителската квалификация”. След това те отново си прибират детето и – разбира се – известно време са под надзор социалния работник, който трябва да се убеди, че няма рецидив. Няма нужда да правим сравнение между това законово предписание и практиката в САЩ, например. В Лос Анжелис моя позната беше заплашена от процес по отнемане на детето й, защото отишла на пазар и оставила 14-годишната си дъщеря за 2 часа сама вкъщи! В никакъв случай не давам американците за пример.
Само твърдя, че
глупостта е по-силна от тока
Слави Трифонов и партията му. Чалгарят ще прави политика?! Ужас!!! Не искам да се заяждам, но май Слави е единственият председател на партия в момента, завършил консерватория. Наистина, не много умело и с доста слабо познаване на държавността, той и подкрепящите го изразяват не една и две тези, които са доминантни в отношението към държавата: липса на справедливост, прекалена бюрокрация, отсъствие на почтеност. Да, много е вероятно съдът да откаже да регистрира името „Няма такава държава”. През 1995-а Върховният съд направо заличи партията „Народно движение Ку-ку”, защото името й съдържало „оскърбително звукоподражение, издаващо гнездов паразитизъм”. Това е определение на върховни съдии, а не на клуб по орнитология! Преди забраната на ОМО „Илинден”, „Ку-ку” беше единствената официално забранена партия в България. И какво? Нищо! Година по-късно я преименувахме на „Гергьовден”. И пак бяха страшни клетви и прокоби... Въпреки известна физическа прилика с хелоуински фенер, Слави изобщо не е страшен. Обществената енергия явно има нужда от нови канали и си ги намира. Политическата природа също не позволява празни пространства. Или, както отбелязал напушен англичанин на нощния плаж в Слънчев бряг, когато видял Баба Яга да прелита на метла над главата му, "Какъвто народът, такъв му и Батмана”. Очакванията към партията на Слави са напълно присъщи на близо една десета от гласоподавателите, които търсят оригинален протестен вот. Да го наречем българска политическа „ку-ку” традиция. Тя е много симпатична и съпътства новата ни демокрация вече 30 години. Нейни проявления през годините бяха и „Ку-ку”, и президентската двойка Кулеков и Бойчев, и Жорж Ганчев, царство му небесно, и „Гергьовден”, и „Глас народен” на Светльо Витков... Сега е ред на Слави. Ако стане нещо по-добро – още по-добре. Ако си остане на нивото на протестния вот – пак добре! Стара максима е, че за обществото е по-добре недоволен човек, отколкото доволна свиня.
Волен? Той е от Ямбол – градът на българския футуризъм. Той е поет. Това ще кажа по темата. Дежурното страшилище вече повече от десетилетие е точно това – дежурно страшилище. Не случайно образът му на страшилище започна да се слива с този на Русия. Вече малко му личи умората от дежурствата. Намалява изобретателността му, ама като няма кой да го смени? Валери опита, не беше убедителен. Трябва си поет за тази работа!
Главният прокурор. Каквото и да кажем по темата, ще изглежда, като че ли залягаме в единия от двата окопа на общественото разделение. Оставам настрана факта, че от избора му се вълнува наистина незначително малка част от обществото. Тя в никакъв случай не е за пренебрегване, защото е шумна, интелигентна и успява да формира обществено мнение поне в големите градове. Изглежда, че с атакуването на Гешев всъщност се атакува т.нар. „задкулисие” и най-вече твърдението, че политиците са овладяли съдебната система и битките им са се пренесли там. Голямо откритие! Този напън е трийсетгодишен. Няма до момента избор на главен прокурор, който да не е предизвикал ожесточена политическа битка. И почти няма гавен прокурор, който да не се е еманципирал след това... Затова няма да ви занимавам с тънкостите на избора, а само ще се опитам да си представя какво бих казал аз, ако бях на мястото на Гешев:
„Ние сме страшните в лошия филм”. Ще започна с цитат от песен на свръх актуалния Слави. Не очаквайте от мен да съм любезен и политкоректен. Както не очаквате от боклукчията да бъде такъв. От него очаквате да ви изхвърли боклука, нали? И по възможност да не ви занимава много-много с личните си драми или със спецификата на работата си? Дразните се, че „презумпцията за невиновност” често отсъства от моите изказвания? Да, тя е основен стълб на правото и е редно да бъде спазвана от всички, без... мен. Защото, ако се ръководя от нея всеки път, това ще означава, че не изпълнявам основно положение в длъжностната ми характеристика. От мен се очаква да обвинявам, нали така? Разбира се, въз основа на факти и доказателства, но да обвинявам. И много важно - да обвинявам от името на обществото, от името на държавата. От „името на народа” –същата формулировка, залегнала във всяко съдебно решение: „в името на народа”. Очаквате от „народа” да е мил и умерен в изказа си?! Тогава явно не го познавате или сте лицемерни. Хората не са мили и любезни в изказа си, още повече, когато става дума за мнението им за съдебната система. И те често имат основания за крайните си изказвания. Много по-често, отколкото би ми се искало на мен, ако бях част от тази система.
Аз обвинявам
а съдът решава прав ли съм, или не.
Оценката за моята работа дават съдиите и закона. Не адвокатите и не широката общественост, извинете ме за израза. Особено пък не трябва да я дават медиите и обществения натиск. Оценката на съдиите е възможно най-обективната оценка, поне спрямо законите, които всички ние сме съгласили, че трябва да ръководят нашия общ живот. Тази оценка се изразява чрез съдебните решения, а не чрез личното мнение на един или друг съдия, адвокат или журналист. Нещо повече – тази оценка е единствената, която може да бъде наречена обективна. Всичко останало е публицистика, с цялото ми уважение към публицистиката! През време на цялата кампания за главен прокуро основно бяха обсъждани името ми, личностните ми характеристики, езикът ми. Вероятно те са важни - хората тях виждат. За жалост много по-малко бяха обсъждани работата ми до днес като прокурор, а още - по-жалко – съвсем малко реформите, които предлагам. Концепцията ми за развитието на прокуратурата. Не се сърдя и въпреки огорчението, проявявам разбиране. Все пак, за да обсъждаш такава материя се искат знания, опит или поне желание да прочетеш задълбочено един текст. Далеч по-лесно е да говори на ангро и да се обсъждат личности. Вероятно и аз имам вина за този ход на дебатите, но дори и при това обсъждане, сетете се за простото английско правило: не е важно какъв цвят е котката, а дали лови мишки.
Основно правило в журналистиката е, че „съобщителят е съобщението”. Т.е. кой говори често е много по-важно за медиите от това, какво казва. Едно и също изречение сложено в различни уста може да има съвсем различен смисъл. Но, повярвайта, точно прокуратурата и съдът не работят по този, да го наречем, публицистичен начин. На тях им е вменено да не се интересуват нито от личността, нито от общественото мнение. А само от фактите и закона. Нищо друго да не съм направил с моите публични обяснения до сега – ако само това положение са успяли да го разберат повече хора - ще е голяма крачка по пътя на
намаляване на правния нихилизъм
обзел обществото ни. Него го има и вина за него има постоянната война между съд и прокуратура, на която ми се ще да сложа край. Отнасяте се с разбиране, когато съдиите излизат с декларации, че има обществен натиск върху тяхната работа – случаят с Джон Полфрийман, например. Защо не прилагате същата мяра спрямо прокурорите? Какво, ако не дирижиран натиск на обществено мнение беше всичко, което се изписа и изговори за скромната ми личност през последните месеци? Аз бих го приел спокойно, ако засягаше работата ми като прокурор. Но то беше много повече посветено на личността ми... Но дори и към това положение се отнасям с разбиране. Както вече казах : не очакваме да бъдем обичани! Да бъдем обичани ще означава, че не си вършим работата, за която сме се цанили!”
И като заговорихме за обич. Освен, че обичаме да се страхуваме, малко обичаме и да обичаме. Точно като в онзи семеен диалог, преди момиченцето да бъде отведено от норвежки гейове:
- Мамо, мамо... а защо кръстихте кака Грозданка?
- Защото татко ти най-много обича гроздова ракия!
- А ти какво най-много обичаш, мамо?
- Оффф, Курнелия, престани с тъпите си въпроси!!!
...
Ами... преставам!
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
