- Чипът на българското самомразене ни обрича да бъдем несретниците на Европа
Враговете те правят по-силен, съюзниците те отслабват. Тази фраза тръгна от романа „Драконът и морето”, който донесе световна слава на американеца Франк Хърбър. Особено актуална стана у нас тези дни.
ГЕРБ си закичи синьото лъвче на европейската одежда, но още преди да започне кампанията за вота тръгнаха съмненията дали съюзникът СДС ще им донесе допълнителен мандат или ще ги превърне в ГЕРБ минус, а не плюс.
Апартаментгейт удари смъртоносно партията на Борисов не с компроматния арсенал на БСП , а с приятелски огън отдясно. Нещо повече. Най-яростната атака срещу властта в предстоящата кампания се очаква не от социалистите, а от партньорската патерица на втория кабинет на Борисов.
Европейският ни приятел, председателят на европарламента Антонио Таяни, който гръмко настояваше за влизането ни в НАТО, днес остана глух за протестите ни и
вбеси цяла България като пусна по бързата писта плана „Макрон”
Турция, към която винаги сме особено внимателни, горчиво ни изненада с изказването на външния си министър Чавушоглу за турска намеса в промяната на закона за вероизповеданията. Независимо, че тези думи не помогнаха на партията на Ердоган да спечели големите градове на местните избори, наляха масло в популистките партии, но и върнаха страховете от имперско влияние. И поставиха в Борисов в конфузната ситуация да се обяснява посред нощ защо „Тайпи” не иска, дори с половин уста, да се извини.
Приятелството на Македония става още по-голяма въпросителна. Дано да не се окаже вярна версията, че за смъртта на семейство Бошнакови не е виновна силната турбуленция, а отказът на Скопие да разреши аварийно кацане на малкия частен самолет заради строги въздушни мерки преди посещението на гръцкия премиер Ципрас. Ще е цинично, ако новият живот на гръцко-македонските отношения, станал възможен заради българска подкрепа, ще е за сметка на 4 наши жертви.
Ако „приятелският огън” на родна почва има обяснение - избори, то поредицата от външни „съюзнически” шамари означават друго - слабост. Нямаме като нация силите нито да се защитаваме, нито имаме единството, с което да се противопоставяме.
Още по-малко милеем за националните си цели
Истината е, че пред света показваме само омраза и разделение. И готовност да се заиграем със всеки чужд, за да накиснем всеки свой.
Днес властта упреква не толкова европейските чиновници, колкото родните депутати от опозицията, че с отсъствието си от Брюксел са ускорили закона "Макрон". И не скриват радостта си, че само техните евродепутати са защитавали превозвачите ни.
Червената опозиция пък ликува, че немска медия е препечатала материал за евтиния апартамент на втория човек в управляващата партия. Също, както синята опозиция се гордееше преди месеци, че статиите им за зверското убийство на русенската журналистка попадат на първа страница на медии от 5 континента.
Изумително е как изродихме дори чувството си за радост. Изпитваме го в много по-голяма степен, когато името на България се въргаля в помията на световната корупция, отколкото когато триумфира по международните подиуми. Дори след страстната целувка на Кобрата, бяхме в края на редицата от световни негови поддръжници. Завидяхме на парите му, даже заподозряхме, че търси популярност, за да стигне до мача с Джошуа.
Как без самоуважение да чакаме респект от чужбина? Отговорът е риторичен. Колкото се засилват крошетата на политическия тепих,
толкова ще се учестяват шамарите, които отвън плющят.
Симеон Сакскобургготски излъга за много неща, но в едно се оказа прав. Проблемът на българите е в техния чип. Самомразенето ни обрича да бъдем несретниците на Европа. И никой месия отвън не може да хвърли щастливия зар вместо нас.
Още анализи, коментари и интервюта - четете в новия брой на в. "Стандарт"
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
