Изчезналото кипарисче

2017 г., тържественото честване на 100 години от героичната гибел на полк. Стефан Илиев в Лом ФОТО БНР

Дарителите са звезди - може би донякъде недооценени и губещи се сред мрака на песимистичната реалност, но много и ярки
Да даваш, това е сам да отразяваш светлината

Преди откриването на 4-те паметни плочи в Лом по повод тържественото честване на 100 години от героичната гибел на полк. Стефан Илиев неизвестен злосторник открадва едно от кипарисчетата, засадени от двете страни на всяка плоча от дарителя проф. Иван Гаврилов. Дупката в земята зееше като дупка в съвестта ни, казва проф. Гаврилов. Той моли децата от гимназията в Лом да напишат есе за откраднатото кипарисче. Представяме ви едно от 10-те най-добри.

Боряна Данаилова Трайчева, 10а клас ПГ "Найден Геров" - гр. Лом

"Имаше едно време едно малко кипарисче, което бе откраднато. Край."
"А може ли друга приказка?"
"Разбира се, щом искаш. И тъй, нямаше едно време едно кипарисче..."
Не знучи много хубаво, нали? Но какво да се прави, това е животът. Нещата идват и си отиват или биват изгонени, или биват изкопани и занесени в нечий чужд двор. И не е честно - но няма какво да сторим. Там е работата обаче - има. Има какво да сторим - или какво да не сторим. Защото понякога само трябва да се възхищаваме отдалеч; не случайно Джеймс Крюс казва, че "някои неща е най-добре да си останат прелестно приблизителни" - защото, ако разбираме нещо напълно, ако знаем как е направено, как точно работи, то просто... губи магията си. Както филм, на който сме гледали направата. Или както развенчана светиня.
Защото, виждате ли, светините... Те така "работят" - с вяра, не с разбиране. Това не значи, че не трябва да им имаме доверие, да ги уважаваме и ценим; свещени са все пак.
Може би тук е моментът да спомена - не смятам, че само официалните светини са такива; всяко добро нещо е. Всяка добра дума, жест от сърце или просто добронамерена мисъл, все са светини - защото носят светлина в живота ни; те са като светлинката в края на тунела, като Сириус над вълните, понесли нанякъде кораб или като слънчев лъч, преминаващ през клоните - посока, мисия, цел.
Каква ли е целта на дарителите, на онези, които (удивително как) постигат изкуството да мислят за другите? Та какво печелят те? Добра карма? "Ха, в някой друг живот". Така биха казали скептиците - но да даваш, това е сам да отразяваш светлината; и кой не би дал всичко, за да посочи пътя на залутан странник? Често дарителите са анонимни, понякога - не, но почти винаги - обикновени хора, просто обикновени човешки същества със светлина в душата. Дарителите са звезди - може би донякъде недооценени и губещи се сред мрака на песимистичната реалност, но много и ярки, ярки, ярки и светещи, и насочващи. А и не винаги са сред мрак - та как може, щом са обградени от толкова много други като тях? (Съществуват редките моменти, в които осъзнаваме, че среднощното небе е далеч по-светло от земята под него - не всички виждат реалността песимистично, и невинаги.) А не-дарителите и не-още-дарителите гледат нагоре с възхищение - защото дълбоко в себе си всички копнеем за светлината.
Всички.
Дори и крадците.
Крадците също са хора, те просто... не осъзнават, че не можеш да затвориш светлика, да го притежаваш, да е само твой. И заради това опитват, и успяват (временно), и наскърбяват онези, от които са взели светлика, и сами не са щастливи - защото можеш да си щастлив единствено, когато сам отразяваш светлина, когато я даваш и на другите. Тъжно ми е за тях, честно казано. Малко биха им обърнали внимание да им покажат колко е хубаво да даряваш, колко по-хубав е животът така. А не е ли точно това благородството? Да водиш добър, благ живот, и да правиш такъв този на другите наоколо? Защото по дефиниция да си благороден означава да си високонравствен, тоест да не мислиш единствено за работа-храна-забава-сън; да си повече от над-средното-ниво-на-интелигентност примат. Тоест, да светиш.
И пак стигам до тези, които не светят - които "не са благородни". А те просто не знаят как. Имат нужда от помощ; само дето нито знаят как да попитат за нея, нито че им трябва. Те са като хората от Средновековието, от Тъмните векове - лутащи се, странници, загубени души.
Но загубени, не изгубени. Нищо не е безвъзвратно; което е изгубено, може да се намери; и черната дупка някога е била звезда - и кой знае, някой ден може отново да излъчва светлина.
"... Нямаше едно време едно кипарисче, което не беше откраднато. Край."
"Предишната ми хареса повече."
"Наистина? И защо така?"
"Защото нямаше кипарисче."
Наистина имаше кипарисче. Това е важното. (Не можем да променим всички - но можем да опитаме. И да не съжаляваме, ако не стане. И да опитаме пак. И пак. И пак. И все някога ще се получи.)