Заслужаваме и това, което имаме, и това, което нямаме
Изкушавам се да оприлича политиката и любовта на туристическо пътуване в Северна Гърция – за да стигнеш до Кавала, минаваш през Драма. Драмата е необходимо условие за събуждане на все по-намаляващата обществена, а и лична енергия. Както в театъра без конфликт няма нито характери, нито действие, така и в политиката без сериозен обществен конфликт няма политически личности и – по-важното - няма гласуване. В това отношение прокурорът Гешев е безценен за българския август на 2019-а, а както е тръгнало, ще играе важна роля и в драматургията на местните избори. Свинската драма вероятно е голяма за едри и дребни животновъди, но очевидно не е в състояние да предизвика национално разтърсване и поляризиране на общественото мнение. Може би, ако се беше разгоряла в месеците по-близо до Коледа щеше да е друго, но през лятото е обречена... Зловещото убийство на малко момиче за кратко насочи обществения интерес към теми като смъртното наказание, или екзотичната “химическа кастрация“, но и те не са в състояние да накарат потребителите на социалните мрежи да спрат да постват плажни изгреви и залези и да залегнат яко в някой от окопите „за“, или „проотив“ връщането на смъртното наказание.
Изборите чукат на вратата, а голяма
обществена поляризация не се забелязва
Нито F-16, нито АЕЦ Беленe, нито драмите на патриотите в управлението са в състояние да я създадат. А от големите разломи общественото мнение не просто струи, а се излива обществената енергия.
Един пример – взривяването на Мавзолея точно преди 20 години отприщи изключителна обществена енергия, която позволи на главния бомбаджия – Евгений Бакърджиев, вицепремиер и министър на регионалното развие и благоустройство в правителството на Иван Костов, вече като началник на изборния щаб да постигне нечувано добри резултати за СДС на местните избори по-късно през същата година. За пръв път от 50 години БКП/БСП не е първа политическа сила по места. СДС получава 1595 места в местните парламенти (30,37 %), докато БСП - 1592 (30,31 %). Разликата изглежда малка, но ако се прибавят гласовете на ВМРО, земеделците, дебютантите от Нов избор и Гергьовден, разликата в полза на демократичнатта общност е голяма. Не знам дали Бъки Бомбата, както с еднаква обич и омраза го наричаха и сини, и червени, си е давал сметка за ефекта от взривяването. Това, което видях с очите си е, че с падането си Мавзолеят събори и местните интриги на местните избори и почерпи огромна обществена енергия от разлома „за“ или „против“, който разполови обществото. Уж сплоти подръжниците на БСП, но мобилизирайки тях, в много по-голяма степен мобилизира за отпор и подкрепящите новите демократични партии и 10-годишния тогава СДС.
Разрушаването на Мавзолея започва на 21 август 1999 г, в 14:37 часа, а последните отломки са извозени в късния следобед на 27 август 1999 г. Драмата с четирите несполучливи взривявания и клатещият се кътник на най-новата ни история поляризира българите, прати ги в окопите на едно позамряло идеологическо противопоставяне и създаде цял самостоятелен фолклор. Колкото и и да се оглеждам днес, не виждам нещо, което да може да отприщи подобна обществена енергия. Явно и на тези местни избори ще караме на местни скандали, тип „Клошмерл“...
Известен потенциал имат паметниците на съветската армия в София и Пловдив. Альошата със сравнително малко усилия може да бъде преправен на Батман, Кока-Кола, Станишев, че и на Цветан Цветанов дори, ако просто разрешат на „Артекс“ да вдигнат срещу него висок блок с апартаменти. В София е по-трудно. Имаше опити Паметникът на съветската армия да бъде поставен в модерен поп-културен контекст основно чрез превръщането му в паметник на „Марвел“. Тези опити постигнаха сериозен, дори международен, отзвук но ефектът беше краткотраен и не породи вълна, която да се отрази на изборите. Нещата в момента се усложняват и заради специалното законодателство, което планира Русия за защита на нейните военни паметници в чужбина. Проектозаконът е публикуван на сайта regulation.gor.ru и предвижда сериозни глоби и
до 4 години затвор за увреждане
на паметници на руската бойна слава, така че, ако ще правим нещо, трябва да е бързо, за да попаднем в хипотезата на заварено положение. В противен случай наистина ще ни трябват Айрънмен, Батман, Хълк, Супермен и останалите герои на "Марвел" да минат Дунав подобно Трети украински фронт, за да ни пазят от „усложнения“. Просто новите F16 няма да са дошли до тогава.
Темата с паметниците ме занимава от десетилетия, защото като истински патриот вярвам, че българските паметници са най-паметните в света! В началото на 1999-а с архитект Борислав Богданов предлагахме екзотичната идея фасадата на Мавзолея да бъде запазена като спомен за комунизма, но зад нея да бъде изграден голям пясъчен часовник, два пъти по-висок, който точно в 12.00 часа да „изтича“ и да се обръща. Искахме да подчертаем, че времето побеждава и омразите, и пирамидите, лекува и примирява всички... Искахме и София да има световна атракция, подобна на Атомик в Брюксел, на Айфеловата кула или поне на смяната на караула пред Бъкингамския дворец. Атракция, припомняща и съдбата на Източна Европа. Хората да се събират на обед и да чакат часовникът да се обърне, а по-паметливите да разказват на внуците си какво е това мавзолей...
По-късно - пак двамата от името на Движение Гергьовден, предложихме на публично обсъждане проект Паметникът на съветската армия да не бъде разрушаван, но десакрализиран, като го превърнем в част от едно пространство за модерно изкуство. Да кажем, че идеята ни срещна разбирането, с което Монтесума е посрещнал Кортес... За жалост нямахме нито историческия шанс, нито мускетите на Кортес, но поне поставихме въпроса за Съветската армия и българската модерност. В много европейски градове има паметници на съветската армия. В много малко европейски градове няма музей на модерното изкуство. София е един от тези градове. „Квадрат 500“ все още не може да бъде свързан с модерността по ред причини, които е безсмислено да излагам. Защо Паметникът на съветската армия се учи по история в училище? Причините – общо взето – са известни. Най-накратко: коренят се в онази особеност на националния ни характер, благодарение на която за повече от 500 години столица на България е бил красивият град Истанбул… Защо нямаме истински музей на модерното изкуство също е не по-малко горчива тема. Предложението ни беше Паметникът на съветската армия да не се разрушава, да не се демонтира, да не се мести в някакъв резерват за социзкуство. Предлагахме от символ на победоносното съветско оръжие да го превърнем в носеща колона на един много нужен на София музей на модерното изкуство. Целият паметник се вписва в стъклена полифункционална пирамида с поставени на различни височини изложбени закрити и открити пространства, в които да се помещават постоянни и специални експозиции, инсталации и нарочни спектакли на модерното изкуство. Постройката е от метал и стъкло в надземната си част. Под земята слиза на два или три етажа, в които се помещава паркинг, археологическа част и не много административни помещения. Три булеварда предлагат удобни влизания и излизания в комплекса. Паркът наоколо не само запазва целостта и зелененината си, но и я увеличава с усвояване на част от сегашния плочник.
Сградата е „въздушна“
не затиска града, приятна за окото – в една хармонична линия със стадиона и университета.
Закриването на паметника, превръщането му от екстериорен символ в артистично и същевременно практично интериорно решение, сваля от дневен ред проблематизирането на историческото наследство. Не накърнява ничии чувства, подчертава монументалността и слепия ни възторг от един инцидент в българската история, превръщайки го в музеен експонат. От исторически символ той се превъплъщава в образец на монументалното пластично изкуство – просто един експонат – огромен, редом с другите, но в никакъв случай не по-значим. Това ще бъде „закритият паметник на България“. Без да се накърнява паметта, тя ще бъде прибрана там, където и е мястото – в музея.
Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Тъжно и тъпо е Паметникът на съветската армия да е по-висок от мечтите ни за града, в който живеем. Като не броим хотелите, последната голяма модерна сграда в София е НДК. Ние заслужаваме да помечтаем за един софийски артцентър по подобие на символните сгради – например в Париж и Лондон, които са едновременно практични и красиви, извадени от комерсиална функционалност, символи на стремежа на обитателите на един град към хармония, приемственост и модерност...
Не ми и хрумва да се полаская, че един такъв проект може да генерира обществена енергия, достатъчна за местни избори дори само в един град. Просто се присетих от годишнината от взривяването на Мавзолея и от факта, че един от обявените кандидати за кмет на София сподели свой проект за паметника. Изобщо не го коментирам. Хубаво е, че направи това, а не се впусна в коментари за ремонта на "Граф Игнатиев".
Всъщност ние заслужаваме и това, което имаме, и това, което нямаме. Преди години Евгений Бакърджиев заяви, че ако има възможност,
пак би взривил Мавзолея
на Георги Димитров. Евгений е искрен и убеден антикомунист. Споделям голяма част от възгледите му и точно за това си мисля, че би било по-добре под някаква форма Мавзолея да беше останал. По-лесно щеше да ми е да обяснявам на младите какво е комунизмът. С всеки ден се убеждаваме колко по-сложно е да предвиждаш миналото от това да предвидиш бъдещето...
Един руснак пък твърдеше по телевизията, че нещата в Русия не вървят, защото мумията на Ленин не е положена в мавзолея по правилата на фън шуй. Но руснаците си имат Мавзолей и могат да си твърдят каквото поискат. Имат си и голяма армия, макар и не съветска вече, която също им помага да твърдят, каквото си искат. Скоро ще си имат и законодателство, което криминализира посегателството срещу техните паметници, независимо на чия територия се намират. И независимо, че не са техни всъщност, а на тези, които са ги построили. (Съвсем друг е случаят с костницата в Лозенец, която е военен паметник и не трябва да се пипа). Затова сега е времето да действаме – нека всички кандидати за управници на София ясно заявят какво смятат да правят с този паметник. Нека изберем през октомври онзи, когото харесваме и ако ще правим нещо, да го направим през декември... В този случай протакането не е дипломация, а само уголемява проблема. Изобщо няма как да станем такива, каквито искаме, без да престанем да бъдем това, което сме. И няма нищо, което да ни припомня по-добре тази максима от паметниците.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
