Технологичната боязън в училище може да ни изиграе лоша шега
Ученици ме питат може ли да се пращат имейли от abv на gmail
Когато станах учител, бях невероятно ентусиазиран, че сега най-накрая ще ми се удаде възможност да покажа на учениците си безкрайните възможности, които интернет им предлага. Още в първите часове започнах да очаквам от тях да се регистрират в най-различни платформи, да ми изпращат електронно домашни и т.н. Изглеждаше ми логично, че това е нещо, което самите ученици ще желаят, че ще успея да осъвременя образователната система поне на моята собствена класна стая и по този начин да увелича многократно шансовете за реализация на моите ученици.
Не си представях, че децата ще ме заблуждават, че имат достъп до компютър, защото ги е срам да си признаят, че нямат или че родителите им забраняват компютрите вкъщи; или че ще ме питат дали може да се изпращат имейл от abv на gmail; или че ще получа есе, снимано от Word документ от ученик, който не се разделя с устройството си всеки час. Макар да преподавах в съвсем нормално софийско училище, се оказа, че между учениците и мен - техния по презумпция нетехнологичен учител - зее огромна дигитална пропаст.
В България обикновено споменаваме технологиите в контекста на изоставането на образователната ни система или на амбициите ни за изграждане на Силициевата долина на Европа. На заден план обаче остава "средата" - разговорът за това, как самите граждани се възползват от дигиталните услуги и дали те ще притежават нужните умения за живот в дигиталното общество, или ще се окажат "дигитално изключени". Дигитално изключен човек е в общи линии този, който няма достъп до интернет и не притежава умения, които да му позволят да се възползва от всички онлайн възможности. Едни от най-основните такива умения са изпращането на имейли, търсенето в интернет и попълването на електронни формуляри. Все неща, без които трудно можем да си представим нашия живот - този на "дигитално включените".
Какъв е проблемът?
Дигиталното изключване в обществото е форма на социално изключване
А социално изключване е липсата на равна възможност за участие в икономическия, културния и политическия живот на една общност. Досега факторите на социално изключване са били най-вече икономически, но колкото повече светът се дигитализира, толкова повече дигитално неграмотните са застрашени от социална изолация. Това е и причината, поради която дигиталният въпрос се превръща в морален такъв.
Когато публичното образование не развива дигитални умения, цели социални прослойки остават без достъп до възможностите на нашето време. Когато дребни и средни производители в България не се възползват от интернет, губят потенциални пазари и клиенти, което на малко населено място може да е от огромно значение за местната икономика и стандарт на живот. И най-вече когато дигитално неграмотни граждани се окажат в клопката на множеството информационни канали, без умения за оценка и търсене на информация и неспособност да се възползват от услуги като електронно управление, това ограничава или опорочава политическия им живот.
Още през 2013 г. в рамките на Европейския съюз учениците са прекарвали средно два пъти по-малко време онлайн в училище отколкото вкъщи. Оттогава смартфоните са поевтинявали средно с 4% на година, а през 2015 на пазара е имало 1.4 милиарда смартфона. На този фон политиките на образователното министерство се изчерпват с предоставяне на техническо оборудване за училищата в най-добрия случай. Тепърва ще се въвежда масово използване на електронни дневници, но остава въпросът за книжните такива, в които нищо чудно да се води паралелна отчетност, защото много директори и учители не са подготвени технически за поддръжката на един такъв важен за целия училищен живот документ. Често се стига до
опасения, че учениците ще "хакнат" дневника
Това са маловажни въпроси, защото електронната защита е достатъчно развита, но самата технофобия, която учителите развиват през годините, е една от първите сериозни пречки пред дигитализацията на българското образование.
За технофобията обаче има лек и това е разпространяването на добри практики, но МОН все още поставя технологиите преди педагогиката - устройствата преди учителите. В момента протича пилотен проект за дигитализация на 40 училища. Макар нагласите на повечето учители да са положителни, истината е, че липсва основа във формата на достатъчно достъпни образователни материали на български език, ефективни канали за разпространение на добри дигитални практики на преподаване и адекватна нормативна уредба. И докато е по-ясно как се покриват първите два критерия, нормативната ни уредба саботира дигитализацията по няколко начина.
На първо време проблем е понятието за електронен учебник в закона, който предполага задължително и хартиен вариант, макар една от мотивациите на МОН да е намаляване на употреба на хартия. Следва очевидното противоречие между закона, в който се забранява употребата на мобилни устройства (което включва по дефиниция лаптопи, таблети и смарт часовници) и стратегията за въвеждане на технологии в училищата до 2020 г., в която пък се заявяват намерения да се използват мобилни устройства. В допълнение към това, за да са спокойни директори и учители, често се налага писмено потвърждение от РИО за използването на някой онлайн ресурс или алтернативна методика. И не на последно място, учителите се притесняват за изпитните резултати, когато и националното външно оценяване, и матурата нито могат да се проведат електронно, нито предполагат дигитални умения или работа с източници и инструменти, различни от учебници и помагала.
Технологиите за образование обаче са факт. И ние сме изправени пред избора да се преструваме ли пред учениците, че светът навън коренно се различава от училищния, или
да излезем от зоната си на комфорт
и да приемем технологичните тенденции с всичките им недостатъци и предимства. Има две основни цели за технологиите в образованието. Първата е осигуряване на масов достъп до образователни ресурси като безплатните уроци на Khan Academy или университетските курсове на Coursera. Масовото разпространение на безплатни интернет ресурси е изключително евтин начин да се подобрят средните успехи на всички ученици, независимо дали живеят в малко отдалечено място с недостиг на учители. Втората цел на образователните технологии е да направят добре работещите практики в едно училище още по-ефективни.
Публикацията е от teacher.bg със съкращения
Заглавието е на редакцията
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
