Има два сини коня, които като събратята си от великия хит на Владимир Висоцки останаха завинаги в полета си към пропастта. При Мариана Димитрова това се случи буквално. Най-усмихнатото момиче в БГ театъра и киното скочи от покрива на осеметажен паркинг в Сан Диего. А е щастлива още от дете - расте в Русе, край Дунав, който отвежда към големия свят. И докато все още няма достъп до него, решава, че ще стане актриса - за да намира убежище в героини и пиеси. Във ВИТИЗ се омъжва и ражда сина си Иво - тогава е само на 19. Взима тапията и влиза в армейската трупа.
Като Жулиета беше истинска звезда. С Иван Иванов бяха толкова красиви и искрени, че тълпата ги чакаше за автографи след всяко представление. Голямата слава обаче идва с киното. Едуард Захариев е ваятелят на екранната дива. Но не заради това, разбира се, тя се омъжва за него. Прекрасна е в повече от 30 филма - от "Осъдени души" на Въло Радев до "Самодивско хоро" и "Дами канят" на Иван Андонов. В тези на Еди обаче се оглеждат сложните им отношения, микс между силна страст, и според градските легенди изпепеляваща ревност - "Мъжки времена", "Легия", "Почти любовна история", "Скъпа моя, скъпи мой". Разделиха се, но
Мариана много тежко преживя смъртта на Захариев
макар че вече беше омъжена за Игор Куценок, баща на дъщеря й Александра. Заради него замина за Щатите - докторът психиатър получи покана да чете лекции в Калифорния.
Първите месеци в Сан Диего са кошмар за актрисата, която е свикнала на задушевния живот по "Раковска". Проблемът не е в липсата на мебели, а в това, че няма с кого да общува. Докато не открива обява за школа, която търси преподавател по актьорско майсторство. Американците не могат да повярват, че пред тях е жена с биография като нейната. От "Олд глоуб тиътър" в Сан Диего дори я викат за главна роля в "Света Петдесетница". Става член на профсъюза на американските театрали - единствена българка там. Изумява янките като Габриела в "Пентакост" на бродуейския режисьор Марк Лемос и като Гертруда в "Хамлет" на Младен Киселов. Получава малка роля в сериала "Шест стъпки под земята". Захари Карабашлиев, по онова време никому неизвестен автор и също емигрант в Калифорния, й чете пиесата си "Аутопсия" и иска да я направят заедно. Но животът й напомня за трагедиите на Юджийн О'Нийл - Иво, който иска да стане оператор на Мартин Скорсезе и Милош Форман, залита по наркотици, а Игор й обръща гръб и игнорира проблемите на сина й. Момчето е изгонено от семейния дом, а Мариана тайно се грижи за него. Продължава да мечтае за Холивуд - независимо кога и с колко голяма роля. "Дори само в кадър да мина, ще си кажа: "Пак снимам". Пусти характер. Смятам се за професионалист и перфекционист, но знам, че имам силен акцент. А и от моето поколение има блестящи звезди в Америка. И си мисля: "Мариано, може би трябва да бъдеш търпелива. И да изчакаш, когато влезеш във възраст, която е "дупка" за американското кино - между 60 и 80." И понеже съм се запънала да живея много дълго, някъде към 70-ата ми година, може би ще ме поканят в Холивуд. Опитвам се да бъда здрава и енергична и, когато всички други ще имат паркинсон или деменция, ще спечеля роля като в "Да возиш мис Дейзи". Никога се съм се отказвала. Никога не съм губила надеждата си", сподели Мариана преди време за "Стандарт". Тогава тя призна, че наистина има тежки моменти в Америка. Че понякога депресиите й са толкова побъркващи, че за части от секундата през главата й минава мисълта да се откаже от живота. "Оптимизмът на американската нация е изключителен. Жалкото е, че не мога да заразя с него 7 или 8 милиона българи. Вече не знам колко останахме. Ако само си казваме: "Колко сме зле", нищо няма да стане".
Мариана, която беше благословена от музите, в Щатите пише и книги. Първата, "Американски синдром", е посветена на личните й срещи в Страната на неограничените възможности. Във втората, "Любопитните пътешественици", сестри и брат се вихрят из времето и пространството. В третата, "Страхотните луди смели момчета и малкото чудовище", момчета и момичета искат да направят рок банда. Тези истории доказваха, че артист като Мариана никога няма да остарее. Нито пък ще се смири. Не случайно тя мечтае за Катерина от "Укротяване на опърничавата". И се шегуваше, че простата аритметика я сочи за баба на Шекспировата героиня. През последните месеци от живота си репетира моноспектакъла "Любовна кутия" по текстове на Милена Фучеджиева. "Няма нищо по-хубаво от улиците на родния град и от приятелите. Не искам да умирам като чужденка в Америка - най-богата и най-мечтаната за милиони и за милиарди." Но това се случи - един ден през 2005-а. "Цели се в Луната. Дори да не улучиш, ще попаднеш сред звездите", цитираше често Мариана любимия афоризъм на своята приятелка и колежка Йорданка Кузманова.
Кирил Варийски също не успя да продължи с галопа си
започнал стремително още с дебюта му в "Йо-хо-хо" на Зако Хеския и продължил с роли в някои от най-качествените родни филми през 80-те години на миналия век. Изключително талантливият чаровник нямаше почивен ден - в киното, в театъра, в поезията, в политиката. Но нещо не му се получаваше - завиждаха му, спъваха го, не го разбираха. Той изливаше душата си и нейните мъки, неволи и блянове в лирика. След 1989 г. артистичната му същност влезе в челен сблъсък с хаоса, който тогава превзе нацията и не я пуска и до днес. Сцените не можеха да издържат конкуренцията на уличната драматургия, парите в седмото изкуство се изпаряваха като мираж, в телевизията започваше настъплението на пошлостта. Кирчо направи последната си роля на малкия екран в първия след така наречената ни нежна революция частен сериал - "Жребият" по мотиви от тетралогията на великата Свобода Бъчварова. Вече няма никакво съмнение - оттогава няма по-добър сценарий в многострадалния ни ефир. Защото в "Жребият" се говореше за чест, морал, родолюбие - всичко това, което сега липсва в безумните диалози из сериалите. Всичко това, което Варийски търсеше във всекидневието, но не го откриваше. Дали алкохолът го съсипа, или българският модел, може само да се гадае. Кирчо си отиде през 1996 г.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
