Спрях да сънувам кошмари, защото сама си го наложих, казва Ваклинова
Преди 2 месеца и 3 дни животът на Мария Ваклинова се променя за секунди - със скоростта на падащ от 9-тия етаж асансьор. Тръгва на работа, но се озовава в шахтата заедно със своята спътница, която няма нейния късмет и издъхва. Следват кома, операции, гипс, патерици. Днес жената от асансьора, както стана известна след случилото се Мария, продължава да е признателна на ангела, който я е пазил, и на лекарите, благодарение на които няма да е инвалид. Движи се с патерици, които обаче не пречат на усмивката й, защото е оставила трагедията зад гърба си. Макар все още с гипс и предпазващ колан, Мария допусна "Стандарт" през открехнатата врата на новия си живот.
София. На пръв поглед единствено шевът над дясното око и гипсираният крак издават, че нещо се е случило. За да се сдобиеш с подобни наранявания обаче, не е задължително да летиш 9 етажа с асансьор. Слава Богу, два месеца след инцидента Мария няма вид на жена, препускала към смъртта. Оказва се, че не съм единственият на това мнение. "Преди месец, когато трябваше да ми гипсират крака, санитарка в болницата ми се оплакваше, че й било тежко да бута една количка. Наложи се да я успокоявам, а тя ме попита дали съм паднала", казва през смях Мария. И добавя, че санитарката останала втрещена след като чула историята й.
Така с усмивка ме посрещна жената от асансьора, която вече живее в кооперация без асансьор. Доволна е от факта, че не си личи какво е преживяла, но пък със съжаление допуска, че повечето хора вероятно смятат, че е размазана или "разпльокана". Държи се духом, като се зарежда с положителна енергия от приятелите си, и признава, че се усмихва непрестанно и се смее много, ей така, напук на всичко. "Мисля, че с хумор трябва да се подхожда. Трагедиите трябва да се осмеят, за да се преживеят по-лесно", казва Мария, която има желание да се види в шарж като жената от асансьора. Вече не сънува кошмари, защото сама си го наложила, но докато е била в болницата, попадала в плен на страшните сънища още със затварянето на очите си.
Макар че изглежда добре, Мария признава, че бързо се изморява. "Няма да крия, че имам болежки, но пък съм някакво същество, което търпи на болка", казва тя. Претърпяла е сериозна операция на петата и на гръбначния стълб, като в момента в нея има сериозно количество импланти.
8-годишният й син е написал на гипса й "Киборг мама", а самата тя с ирония казва, че поне за този Хелоуин няма да й се налага да се гримира.
Мария не харесва думата "възмездие", защото я намира натоварена с отрицателен заряд. Виновните за екшъна, в който тя попадна, обаче трябва да се намерят, защото такива има. "Аз съм отговорна към децата си, отговорна съм към работата си и към всичко, което ми се случва. Защо трябва да има безотговорни, които да са безнаказани", пита тя.
Мария сменя жилището си, за да не си спомня всеки ден за случилото се.
"Така или иначе, тази история съм я складирала някъде. Мога да я разкажа, защото помня, но не изпитвам тревога. Да, случило се е много лошо нещо, но е назад и сега ще ходя. Искам да танцувам, а това е нещо, което не съм правила", казва тя. Благодари на Бога, че е упорита и се готви, като махне гипса, да се научи да ходи, а след това и да осъществи и "танцуващата" си мечта.
Аз съм жива, а вие?!
Едва сега открих сладостта на малките неща, признава оцелялата по чудо
- Мария, предполагам, че сте разбрала за последния инцидент с асансьор преди дни?
- Да, но двата случая се оказаха коренно различни. Единственото общо между тях е, че има намесен асансьор. Изтръпнах, като чух и веднага започнах да чета какво се е случило. Предполагам, че тези хора са се притеснили заради моя случай и са потърсили спасение много бързо и затова е станала грешка.
- В първото си телевизионно интервю казахте, че е хубаво да се живее. Още ли сте на това мнение?
- Абсолютно! Сега си дадох сметка. Както искат да го тълкуват хората, но когато човек преживее подобно нещо, си дава сметка колко е хубаво да се живее. Ама много е хубаво! Има моменти, в които ме питат какво искам да хапна, и аз си пожелавам нещо съвсем обикновено, което ми се е прияло. Но само като го сложа в устата, и си затварям очите от кеф заради самото усещане от храната. Все едно искам да си спомня дали е имала същия вкус и преди. Спомням си, че когато ме изписваха, ми замириса на окосена трева и веднага ми потекоха сълзи от очите. На тези неща хората не обръщат внимание в ежедневието. Аз започнах да ги забелязвам едва сега.
- Ще отправите ли някакво послание към онези, които не забелязват малките неща?
- Послание ли? Когато някой отправя послание, то невинаги достига онези, за които е предназначено. Много хора ми се обадиха и писаха след случилото се, казвайки ми, че се радват, че имам такъв дух. В днешно време се живее напрегнато и ако заговоря за малките неща, който има сърце и очи да ги види, ще ги види. Някакси забързаното ежедневие е смачкало хората и най-много да стана смешна, ако тръгна да отправям послание. На хората като че ли нещата ще им изглеждат по-наред, ако съм паднала духом. Знаете ли, уча децата си да бъдат позитивни, но понякога си давам сметка, че ги уча да бъдат аутсайдери.
- Какво тогава искате да кажете на хората, които не са преживели падане с асансьор?
- Искам да разкажа за книгата, която ме намери. Тъй като в болницата няма какво да се прави, позволиха да ми донесат книги. Една приятелка успя да ми пробута своя електронен четец, тъй като обичам хартиени книги и дълго време се съпротивлявах срещу това устройство. Бях принудена да го взема, защото в него има запаметени 100 книги, каквито не могат да ми донесат в болницата. И първата, на която попаднах, беше "Вино от глухарчета" на Рей Бредбери. Та главният герой е на 12 г. и всъщност това е лятото, когато той открива със сетивата си, че е жив. По същия начин, по който аз се чувствах, откривайки, че съм жива. Това е страхотно! Mожех да избера всяка една книга, но попаднах точно на тази, в която момчето казва "Аз съм жив, а другите дали знаят, че са живи". Та това е - аз съм жива, а дали останалите знаят, че са живи?!
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
