Тези дни се навършват 100 г. от началото на Първата световна война. На Запад все още я наричат "Голямата", или "Великата" война. Именно нея, а не - Втората световна, независимо от далеч по-големите жертви и разрушения, която тя причини. На пръв поглед тази "Велика война" ни изглежда твърде избледняла на фона на днешния ден. Но пламналият на 1 август 1914 г. световен пожар предопредели цялата история на ХХ век. А отделни "въгленчета" тлеят и днес, което с особена сила важи за Източна Европа, Балканите и България.
През тази седмица в. "Стандарт" ще ви припомни защо и как започна Първата световна, ще се опита да надникне в тайните ходове на дипломацията, да покаже кошмара на големите сражения, да почете главните актьори в кървавата драма и да посочи мястото на България в нея. И не последно място, да сложи на дневен ред уроците, които "Великата война" ни даде и век по-късно изглежда сме забравили.
През 2008 г. в самия център на Берковица отваря врати "Къщата на генерала". Една жена - Емануела Петкова, превръща стара разпадаща се сграда в изискан хотел. Хотел, но с история, казва г-жа Петкова, която е внучка на собственика на къщата. А той е Първан Михайлов Първанов - генерал от българската армия, воювал по фронтовете на всички войни с мисълта за освобождение на поробените наши сънародници и за обединение на отечеството.
Генералът се е родил през 1867 г. в забележително берковско семейство. Бащата - Михаил Първанов, е видна личност, член на Учредителното и на Първото Велико народно събрание. От него синът отрано прихванал патриотизма, жертвоготовността за държавата и народа. Затова, когато завършил гимназията на град Лом - единственото престижно школо в Северозападна България тогава, постъпил в Софийското военно училище, разказва Емануела Петкова. Смятал е, че само в редиците на армията може да се работи за щастието на хората. Завършил го с отличие с първия му випуск, а току-що избраният за български цар - княз Фердинанд, го произвел в офицерски чин. После го изпратили да се учи в Петербург - в генерал-щабната академия на Русия.
Едва завърнал се в България, на младия Първанов се наложило веднага да замине за фронта. Най-напред - през ноември 1885 г. - се бие в Сръбско-българската война, а след това и в Балканските. Той
ръководи боевете по линията Кара агач
(Люле Бургас - Бунар Хисар), с които турската армия е изтласкана до чаталджанската линия. Когато разказвал за това време, изразявал съжаление, че заради преврата в Турция новото правителство денонсирало примирието и боевете били подновени. В тях той бил ранен тежко в крака.
Боевият командир обаче не останал дълго в дома си - започнала Първата световна война. Той вече имал чин полковник и го назначили за командир на най-елитната част на армията - 4-ти артилерийски полк. С полка си участвал в решителните боеве при Тутракан. Годината била 1916-а и се водел бой за освобождението на Южна Добруджа. После участвал в трикратните сражения при завоя на река Черна - ноември 1919, май 1918 и септември 1919 г. Като офицер силите на Антантата го взели за заложник - като гаранция, че армията ни няма да поднови военните действия. По същото време негов племенник - синът на брат му Тодор - поручик Марко Първанов, летец, свалил противников самолет над България и
спечелил първата въздушна победа в историята
на родната бойна авиация. Това бил сръбски самолет, долетял да изсипе бомбите си над София. С точната си стрелба Марко направил вражеския самолет на решето. Това се е случило на 30 септември 1916 г.
През 1919 г., с чин генерал-майор, Първан Първанов бил принуден да се оттегли от армията. Защото по силата на Ньойския договор числеността на българската армия трябвало да бъде намалена. Така генералът излязъл в запас и заживял в къщата си в Берковица, която си е построил през 1909 г.
Първан Първанов е носител на много ордени за храброст. Удостоен е и с френски орден за човеколюбие - заради хуманното му отношение към военнопленниците, знае внучката му.
Но и в запаса достойният воин не стоял със скръстени ръце. Работел за въздигането на родния си град.
Използвал добрите си взаимоотношения с цар Борис III
и успявал да издейства възстановяване на педагогическата гимназия в града, сформирането на гарнизон, което за онези времена е имало огромно значение за поминъка на мъжете и културата на града, построил климатично училище в местността Ашиклар. Грижел се за шестте си деца - 2 момчета и 4 момичета.
Генералът умрял през 1949 г. в Берковица. Времената вече били други, а той не могъл да понесе отношението към него. На 82 г. бил, но не си отишъл от старост и болести. Съсипала го мъката. Новата власт не му простила, че е бил царски офицер, адютант на Фердинанд. Къщата му била национализирана, а Първанов - забравен. Погребан е в берковското гробище, без почести и уважение. Но още има хора, които си го спомнят. Когато вървял из улиците, повечето му сторвали път. Защото знаели, че това е един достоен и заслужаващ голямо уважение човек.
Внучката му Емануела сега ги кара отново да си спомнят за него, а тези, които не са го познавали - да научат за неговия живот и военни подвизи. За тях разказват и снимките, поставени в хотела на видно място. Те му придават особена атмосфера - атмосферата на историята от времето на Първата световна война. Провокират гостите да питат - кой е генералът? А Емануела Петкова е готова да им разказва - още и още... В момента събира негови вещи, с които да подреди експозиция.
Вече е изтупала от прахта стария му шинел
прелиства дневника му, в който си е записвал всичко за водените през деня боеве. На лицето й е изписана гордост, че е негова наследница. И е спокойна, че е направила нещо, за да не бъде забравен от поколенията героят от Голямата война.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
