Всички християни по света вярват в един Господ Исус Христос и почитат Неговата майка, Пресветата дева Богородица, първоапостолите и първомъчениците. Но всеки народ си има и своите първоапостоли и първомъченици - царе, книжовници или аскети. Такива вече повече от 12 века има и българският народ. И те отдавна са намерили място в списъка на родните светци, прославили вярата и Църквата.
Всяка събота в."Стандарт" ще подарява на читателите копие от икона на такъв светец и подробно описание на неговите дела. Днес ще ви разкажем за св. цар Борис Кръстителя и внук му - св. цар Петър.
Няма владетел, който да е направил повече за своя народ
Св. Борис ни повежда по пътя на Христос
Избиването на болярските родове е клевета, родена от грешен превод
Георги Тодоров
богослов
Всестранният провал и безпътицата на съвременна България се дължат на срива в общественото ни мислене. Ние недоумяваме какво се случва с нас и какво бъдеще ни очаква. Причината е непознаването на историята. А за да разберем истинския смисъл на българската история, трябва да се върнем към духовните си корени - т. е. към св. княз Борис.
Какъв е пътят на България? Струва ни се, че отговорът на този въпрос е неясен и труден. Копнеем за истински български водач, който да ни посочи този път и да ни поведе по него. А всъщност отговорът е самоочевиден: пътят на България е Христос. Който е казал: "Аз съм пътят, истината и животът." А българският водач, който от 1150 години ни посочва този път, е св. княз Борис.
Струва ни се, че познаваме добре този владетел, а истината е, че вече от век и половина неговото дело е затулено с неистини. Главната клевета е твърдението, че уж след покръстването св. Борис бил "изклал 52 боляри с целите им родове". Тя се дължи на недопустима груба грешка в превод от латински, залегнала в нашите академични издания. В действителност са били екзекутирани - по закон - водачите на бунта срещу владетеля (висши боили); а също така и техните синове: за да не подновят метежа. Общият брой екзекутирани е 52 човека. Не е имало клане на "родове": жени, деца, старци, невинни близки и далечни роднини... Дори летописецът указва сдържаността на княза, който амнистира всички останали, които са били вдигнали оръжие, за да го убият - низши боили и бунтовници от простолюдието. За съвременниците главното събитие във връзка с потушаването на бунта не са били екзекуциите, а чудото, при което св. Борис с кръст в ръка и с шепа сподвижници надмогва армията на бунтовниците. Това чудо отеква чак в земите на днешна Италия, Франция, Германия...
Преповтаряната клевета срещу Покръстителя има пагубни последици. Създаваме противобългарския мит, че ние, българите, (единствени!) сме се покръстили от страх - т. е. че покръстването ни не е било истинско. Този отровен мит прониква в недрата на нашия исторически светоглед и ни кара да тълкуваме все по-превратно нашата последваща история.
Св. Борис е не само най-великият българин. В цялата световна история няма владетел, който да е направил повече за своя народ: да му даде християнството; да му даде (чрез св. Седмочисленици) славянобългарско богослужение, книжовен език, азбука, книжнина; да му даде висшата култура на своето време (константинополската) във всички измерения - словесност, изобразително изкуство, музика, архитектура, законодателство и пр.; да го спаси от чуждо нашествие (маджарското); да му даде автономна църква; да му даде 30-годишен мир, при който България процъфтява и изживява своя Златен век. Всички духовни, политически, културни и държавнически избори, които прави св. Борис, са боговдъхновени. Затова те са безпогрешни - и през IХ век, и досега. И всички български катастрофи - до ден днешен - се дължат на отклонения от пътя на св. Борис, който път е Христос.
Ние, българите, сме неблагодарни длъжници към св. княз Борис. Не сме построили достоен национален храм в негова чест. Не сме нарисували достойна икона. Не сме написали и два вдъхновени стиха за него. Не сме се покаяли за клеветите, с които 140 години го помрачаваме. Не му се молим за помощ и ходатайство. И най-важното - недооценяваме личността му и не вървим по неговия път.
Често се оплакваме, че в днешна България няма истински водачи. А всъщност св. Борис е нашият най-добър възможен водач - и преди 1150 години, и сега. Всички негови избори са валидни до днес. Но ние отстъпваме от тях - от православието, от светостта, от езика, от книжнината, от покаянието, от нравствеността... И за да извиним своето отстъпничество, го гоним от нашата съвременност и го препращаме в дълбините на историята, лъжейки себе си, че той не е наш съвременник.
Князът кръстител е погребан край Варна
Черепът му е открит в саркофаг още през 1943 г., искат да му правят ДНК анализ в Оксфорд
Кръстина Маринова
Черепът, открит в царския манастир" Света Богородица" в местността Караач теке край Варна, може да се окаже на княз Борис I. Подобна хипотеза е лансирана още в средата на миналия век от бащата на българската археология Карел Шкорпил, но дали е така все още си остава пълна загадка. Свети цар Борис I Михаил е починал на 2 май 907 година. Всички изследователи са изкушени да правят предположения къде е погребано тялото, казва проф. Казимир Попконстантинов, ръководител на катедра "Археология" във Великотърновския университет, и припомня версиите за това. Първата е още от 1912 г., според която Борис е погребан в църквата в местността Патлейна, недалеч от средновековен Преслав. След откриването на Кръглата църква пък обявяват, че саркофагът му е там. Следват предположения за погребението му и в Голямата базилика, и в манастира в село Равна, Провадийско. Карел Шкорпил е бил сигурен, че манастирът край Варна е построен по нареждане на княза и той е бил негов ктитор. И още през 1921 година излиза публикацията на двамата братя Карел и Хермин Шкорпил за откриване при разкопките на пръстена печат на Борис Михаил - Кръстителя на българите.
Самият череп е открит през 1943 г. от археолога Милко Мирчев в един от трите намерени саркофага в пода на църквата на княжеския манастир. Той го подарява на Карел Шкорпил, който тогава вече е на преклонна възраст и го завещава на внучката си инж. Мария Хермова, която го пази в дома сред останалите реликви повече от половин век. Находката не е намерена цяла, а на фрагменти. Българската църква също е искала черепа с презумпцията, че той е на владетеля, който въведе християнството и покръсти българите. Внучката на Карел Шкорпил се е доверила на дългогодишния уредник и радетел на Аладжа манастир Валери Кинов като един от близките приятели на фамилията и избра да дари през 2009 г. черепа на Археологическия музей и археолозите, които най-силно почитат паметта на дядо й.
Трудностите за идентифицирането му при антропологичен анализ идват от това, че липсва лицевата част на черепа. Затова пък може да му се направи изотопен и ДНК анализ в лабораторията на Оксфорд, смята проф. Попконстантинов. Той припомни, че по този безспорен начин бяха доказани мощите на св. Йоан, открити на едноименния остров пред Созопол. Музеят и общината могат да дадат 3000-4000 лева, за да се докаже дали ценната находка е черепът на княза светец и да се сложи край на споровете около нея и мястото, където е погребан, продължава още археологът. Местните управници трябва да разберат, че перлата в короната на историческа Варна е именно царският манастир "Света Богородица". Защото в него Борис приема християнството през 864 г. и така необратимо променя съдбата на българите.
Настоящите редовни археологически проучвания започват през 1996 г. като съвместен проект на Археологическия музей във Варна и Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий". Ръководител на проучвателския екип е проф. Попконстантинов, а негови заместници -проф. д-р Валентин Плетньов, шеф на РИМ-Варна, и доц. д-р Росина Костова от катедра "Археология" във ВТУ.
Така в продължение на 17 години беше разкрит единственият средновековен монументален манастир в северната част на западния черноморски бряг и един от най-впечатляващите извънстолични манастири от времето на Първата българска държава.
Манастирът се е ширил на около 0 000 кв. м, а от нея до сега са проучени 2000 кв. м. В така наречената дълга сграда са били килиите на монасите в трапезарията. Западно от нея са разположени жилището на игумена и най-големият скрипториум с размери 40 на 10 метра, в който са писали и пренаписвали книги и се е водило обучението за ограмотяване.
Откриването на писала и закопчалки за книги дава основание за нейното интерпретиране като скрипториум, т. е. сграда, в която са се превеждали, преписвали, украсявали и подвързвали ръкописи, крайно необходими за новопокръстена България. Този скрипториум е единственият запазен до сега в целия ареал на Византийската империя и Европа. Такива сгради скриптории е имало в средновековните манастири в целия християнски свят, но техният популярен образ бе пресъздаден въз основа на западноевропейската традиция в завладяващия роман на Умберто Еко "Името на розата" и едноименния филм на Жан Жак Ано.
Внукът му Петър осигурил 40 години мир с Византия
Владетелят не успял да спре богомилската ерес
Архимандрит Арсений,
духовен надзорник на
Пловдивска епархия
Личността на светия благоверен български цар Петър десетилетия наред беше белязана с печата на негативните оценки от страна на някои историци, повечето повлияващи се един от друг. Върху него беше хвърлена вината за "упадъка" на Първото българско царство, за попадането ни под византийско иго през 1118 г., за засилването на социалното разслоение, за появата на богомилството. Той беше обявен за най-слабия български цар, който "е бил пригоден повече за царството Небесно, отколкото за земното"; "не можел да бъде нито управник, нито пълководец". Несправедливата оценка тръгва от историците в началото XX в.
Свети цар Петър бил син на великия български цар Симеон и внук на просветителя на България - свети цар Борис. Още от първите дни на живота си Петър бил възпитаван в дълбоко благочестие и християнски добродетели. Той успял да осигури 40-годишен мир с Византия, като сключил договор с император Роман I Лакапин, подкрепен с династичен брак. В споразумението между двете страни влизали следните точки: 1) Византия отстъпва на България почти всички земи, отвоювани от Симеон; 2) плаща всяка година данък на северната си съседка; 3) българският държавен глава за първи път е официално признат за цар; 4) призната е независимостта на българската църква и тя е въздигната в Патриаршия; 5) внучката на император Роман Лакапин - Мария, дъщеря на най-големия му син Христофор, става съпруга на българския цар.
Императорът не само признал Петър за цар, но и го провъзгласил за най-близкостоящ до василевса на ромеите. Така той заел по-високо място дори от франкския император. Византия отстъпила от вековната си забрана да дава царски дъщери за съпруги на "варвари". Признаването на българския духовен глава за патриарх пък прави българската Църква шестата поред Патриаршия след вековната пентархия, според която имало само пет патриаршии - Римска, Константинополска, Александрийска, Антиохийска и Йерусалимска.
Цар Петър проявил в брака си присъщите му добродетели - вярност, целомъдрие, търпение и постоянство. Той останал предан на Мария-Ирина за цял живот. Царицата украсявала българския престол близо четиридесет години - твърде дълго за пълния с превратности X в. Родила на Петър трима синове и две дъщери, всичките рожби на искрената им любов.
На свети цар Петър се пада да живее в изключително труден период в историята: по негово време тече разпадът на големите империи (Франкската империя, Арабския халифат, Хазарския хаганат), появяват се нови племена, които търсят своето място в Европа.
Дори най-големите критици на цар Петър признавали неговото изключително боголюбие и дълбока вяра. Той продължил строителството на църкви и манастири. Различните предания разказват, че при неговото царуване са основани Германският манастир (на Лозенската планина), Бистришкият манастир "Св. Петка", Дивотинският манастир "Св. Троица", Панчаревският манастир "Св. Николай Летни", Боянската църква, Скравенският манастир "Св. Николай Летни". С негова финансова помощ били построени и два забележителни манастира - този на св. Павел Ксиропотамски на Света гора и Рилският манастир. По негово време из цялата страна се разпръснала славата за подвизаващия се в Рилската пустиня преподобни Йоан. Съвременниците на Петър виждали у него високи лични качества. Лъв Дякон го нарича "мъж боголюбив и благочестив", други - "достопочтен", "най-добър" и "най-прочут", "възвестител на благочестието и учител на Православието", "застъпник на вярата", "мъж свят и съвършено праведен". Благочестивият цар търсел съвети от тогавашния Константинополски патриарх Теофилакт за появилата се по негово време богомилска ерес. Някои учени приписват вината за зараждането на това учение на "слабия" цар Петър. Причините обаче са много и по-скоро владетелят е трябвало да пожъне онова, което други са посели. Богомилите обявявали царя, болярите и държавните институции за творение на "злата сила", т.е. под прицела на критиката им били устоите на съществуващия земен ред. Класовата проповед на богомилите допадала на отрудените хора с призивите "да не се работи на земните господари", с твърдението, че "царят и болярите не са поставени от Бога". Водени от това свое разбиране за света, те не признавали нито светите Тайнства на Църквата, нито решенията на Вселенските събори. Не вярвали във възкресението на мъртвите, не почитали светия Кръст Господен, светците и светите им мощи и били против светите икони, храмовете, чудесата и празниците; против църковната йерархия. Особено важна е поддържаната от тях мисъл, че за тълкуването на Евангелието не са нужни свещеници, че това могат да вършат всички хора.
Използвани източници:
- Павлов, Пламен, Хр. Темелски, Български светци. С. 2010
- Мутафчиев, Петър. История на българския народ. С. 1943
- Лев Дякон, Книга 4
- Болярски, Ив. Покровители на Царството. С 2004
- Димитров, Божидар. Митът за слабия цар Петър /927-969/
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
