Вчера се навършиха 75 години от връщането на Южна Добруджа от Румъния на България. Това, наред със Съединението, е най-бляскавият успех на българската дипломация в новата ни история.
В продължение на хилядолетия, включително и през османското робство, Добруджа е била неотменима част от българската държава и от българското национално землище. Което нееднократно се признава и от турските власти, и от всички европейски дипломати, учени и пътешественици, минали през нея. Трагедията на областта започва чак през 1878 г. За да компенсира своя съюзник Румъния за отнетата Югозападна Бесарабия, Русия предоставя Северна Добруджа на Букурещ. Берлинският конгрес утвърждава днешната българо-румънска граница.
Възмущението в България е огромно. Но най-куриозното е, че то не е по-малко такова и в Румъния. На първо четене местният парламент отхвърля приемането на "новата земя". Редица депутати и водещи политици, като Росети и Бранковяну, изтъкват в свои речи и статии, че в Добруджа няма нито един румънец
и че това ще скара завинаги двата съдени народа
разделени и от историята, и от самата география с река Дунав.
И това не е било лицемерие. Но след като Великите сили постановяват това, Букурещ постепенно започва политика на румънизиране на новопридобита територия. А тя има и важно геостратегическо и икономическо значение - Кюстенджа, преименувана в Констанца, става главно и на практика единствено румънско пристанище, вече свързано още от турско време с жп линия до Черна вода. От където фериботите прехвърлят през Дунав влаковите композиции за цялата страна.
Голямата драма обаче се разиграва през 1912-1913 г. Румъния предявява териториални претенции към България заради разширението й с Тракия и Източна Македония в хода на Балканската война. И още през януари 1913 г. България е принудена да отстъпи Силистра. Румъния обаче заявява, че не е удовлетворена и иска цяла Южна Добруджа.
Истинският удар в гръб обаче България получава през юни-юли 1913 г. Докато българските армии се сражават с гърци и сърби в Македония, румънците нахлуват в Северна България и я окупират. По Букурещкия мирен договор Южна Добруджа е откъсната от майка България и предадена на Румъния.
Реваншът е само след три години, по време на Първата световна война. В началото на септември 1916 г. Трета българска армия навлиза в Добруджа и в течение само на два месеца разбиват румънската армия в епичните сражения при Тутракан, Добрич, Кочмар, Карапелит, Бабадаг, Тулча. Българските войски форсират Дунав при Свищов и Черна вода, и превземат и Букурещ. Наистина и благодарение на настъпващите от север немски и австроунгарски части под командването на фелдмаршал Август фон Макенезен.
Но войната като цяло е загубена. По Ньойския договор Южна Добруджа отново е в границите на Румъния. Започва тежък период за добруджанските българи. Отнети им са стотици хиляди декари за настаняване на румънски колонисти - и от кралството, но главно власи от Македония. Ограничава се българското образование. Хиляди българи емигрират в България - оттогава са т. нар. добруджански квартали във Варна, София и други големи български градове.
Все пак благодарение на високата раждаемост Добруджа запазва българския си характер. Българите все още са повече от всички останали народности - румънци, турци, татари, и всякакви други колонисти, сред които дори немци, поляци и евреи. Това дава основание на българска държава да постави като първа задача на ревизията на Ньойския договор именно връщането на Южна Добруджа.
Всичко започва през 1938 г. с Мюнхенското споразумение. Анексирането на Судетската област от Германия означава, че цялата несправедлива система от Парижките договори през 1919 г. подлежи на ревизия. И всички потърпевши страни от тях започват да предявяват своите претенции, вкарвайки в играта и СССР, и Великобритания, и Франция.
Сключеният на 23 август 1939 г. пакт Рибентроп - Молотов кара много европейски народи да изтръпнат от ужас - и то съвсем основателно. Българското общество обаче ликува - съветско-германският съюз е най-доброто, което може да се случи на страната ни. Цар Борис III и управляващият елит веднага поставят въпроса за Южна Добруджа на дипломатическата сцена. България все още не се е определила към един от двата воюващи лагера, и затова е ухажвана усилено от тях. Още през септември 1939 г. Уинстън Чърчил, току-що назначен за военноморски министър, на заседание на кабинета заявява, че Англия трябва незабавно да направи всичко възможно за връщане на Южна Добруджа на България, ако въобще искаме да я привлечем за съюзник.
Но Лондон вече е изгубил състезанието. През лятото на 1940 г. и Хитлер, и Сталин - всеки воден от своите интереси и планове, а и в духа на сключеният помежду им съюз, са солидарни в отношението си към Румъния. Тя трябва да върне Трансилвания на Унгария, Бесарабия и Южна Буковина на СССР и Южна Добруджа на България. Хитлер е безцеремонно брутален в изказа си:"Във Версай (договорите от от 1919 г. - б.а.)
Румъния преяде, и сега ще трябва да повръща!
Българо-румънските преговори се водят в Залцбург (Австрия вече е част Третия райх), под патронажа на немския външен министър Рибентроп, а в определени моменти се намесва и Хитлер. Опитите на румънската дипломация да спаси нещо, са категорично отхвърлени. Хитлер проявява дори нетипично за него остроумие. Когато румънските дипломати молят поне за Балчик, защото там е погребано сърцето на кралицата, фюрерът ги отрязва с думите: "Днес става въпрос за вратовете на кралете, а не за сърцата на кралиците!" Така на 7 септември 1940 г. в Крайова е пописан договорът за безусловното връщане на Южна Добруджа съгласно границата от Берлинския договор. Актът е признат не само от Германия, Италия и СССР, но и от Великобритания, САЩ, Япония и правителството на Петен във Франция. Договорът урежда размяната на населението и собствеността върху земята. Те, макар и не съвсем удачни за България, до голяма степен ликвидират потенциалното напрежение между двете съседни страни. Които, по ирония на историята, от тогава до ден днешен, са неизменни съюзници - и в Тристранния пакт, и във Варшавския договор, и в НАТО.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
