Още сънувам темите по литература, споделя Тодор Игнатов, един от наследниците на големия поет и преводач
Тодор Игнатов, шефът на редакция "Кино" в БНТ, е внук на Атанас Далчев - един от най-големите и изтънчени интелектуалци на нацията ни за всички времена. Наследникът на изключителния поет и перфектен преводач на шедьоври от световната лирика и проза е полиглот като дедите си, поклонник на седмото изкуство и пътешественик. Никак обаче не е склонен да фокусира върху себе си така нареченото светско любопитство. Тъкмо заради това е доволен, че фамилията му е различна. В училище Тодор мрази да пише дълги теми по литература. Доскоро сънува кошмари, че не може да сътвори повече от три страници. Теди е супер добър по математика - може би заради ДНК-то, идващо от прочутия архитект Борис Далчев, един от братята на дядо му. Приемат го и в Немската, и в СМГ-то, но отива в Класическата. И досега понякога съжалява, че не е станал технократ - може би отдавна щеше да си гледа живота някъде из Германия. Защото тук и сега няма надежда, че в държавата България нещо ще се промени за по-добро. В НГДЕК-а среща бъдещата си съпруга - седят на един чин, тъй като тя е Теодора, а в онази епоха "подреждането" в класната стая ставаше по номерата в дневника.
- Теди, слушахте ли често за историята на рода Далчеви, която е тясно преплетена и огледална с борбите за национално и духовно освобождение?
- Дядо ми и брат му Любомир са родени в Солун -къщата им е била точно до Бялата кула. Техният баща Христо, юрист по образование, е преподавал турски и български език в прочутата мъжка гимназия. Когато Любомир и Атанас са още малки момчета, семейството се мести в Цариград - там се ражда Борис. През 1908-1912-а прадядо ми е представител на областта Серес в турския парламент. Той е бил привърженик на тезата, че българските политици трябва да се преборят за повече свободи, но без да се лее кръв.
И тук са били разногласията им с Яне Сандански и Гоце Делчев
Христо Далчев е искал първо да се пробва с дипломация, а комитите са настоявали за въоръжена борба. След края на мандата на прадядо ми, семейството живее временно в Дедеагач, а след това бяга в България. Къщата в Солун отдавна я няма. В София обаче забраняват на прадядо ми да практикува като адвокат. Няколко правителства са подтискали преселниците - не са били добре дошли.
- Помните ли дядо си Атанас?
- Разбира се. Бях на 8, когато почина. Той беше най-стабилният, най-веселият, най-оптимистично настроен човек в онзи период от живота ми. Абсолютен европеец. Не само защото превежда от пет езика, тъй като трябва да храни децата си. Неслучайно всички го уважаваха - дори и най-стриктно спазващите правата партийна линия. А и той никога не поиска нищо от когото и да било. Нито пък се оплака. Така сме възпитани. Всички живеехме заедно на "Солунска". Лелите и вуйчо ми не бяха семейни и цялото внимание беше насочено към мен. Идваха много гости. Аз бях кротък, сядах и слушах какво си говорят.
- Как се забавлявахте двамата?
- Дядо много обичаше да редим "Не се сърди, човече" и "Дама". Палеше се като дете. Когато за последно го видях в болницата, му казах нещо от рода на: "Прибирай се, че да си играем". Не беше чак толкова възрастен - а не беше и болен, дори не пиеше лекарства. Просто мал шанс - отиде си за две-три седмици. Неуспешна операция.
- Четяхте ли заедно?
- О, много. Имаме огромна колекция от народни приказки от цял свят. Дядо ми не смяташе, че вкъщи е необходимо да говорим на чужди езици.
- Защо не сте кръстен на него?
- Той държеше на традициите - беше убеден, че трябва да нося името на бащата на баща ми. Един от другите му внуци, синът на вуйчо ми, се казва точно като него - Атанас Далчев. Но само аз съм филолог. Има един художник в рода - Борис Далчев, който завършва сценография. И един музикант.
- Имахте ли съвместни приключения?
- О, да, естествено. Особено интересно беше в творческия дом на писателите във Варна. Там по цял ден тракаха пишещи машини. Засичали сме се с Елисавета Багряна. Беше във форма, нищо че вече носеше перука. В самото начало на смяната сядахме на една маса и повече не я сменяхме.
Ние си бяхме с Багряна
Тя разказваше изумително своите истории. Когато с дядо ми слизахме да обядваме в ресторанта на съюза на писателите на "Ангел Кънчев", често виждахме Дора Габе - нагласена, направена, елегантна. Много хай. Хапваше само по една супа.
- Пробвахте ли се да пишете като дете?
- Дядо се смееше на онези ми писания. Смяташе, че за децата му е по-добре да имат съвсем други професии.
- Какъв човек беше Любомир Далчев, вашият чичо-дядо?
- Дядо ми Атанас винаги е държал семейството да е заедно. И не би се съгласил Любомир да заминава толкова далеч. Но Ана, съпругата на Любомир, е била много агресивна и властна. Всъщност тя го е навивала да избягат в Америка. Доста по-млада от него е - и под нивото му. Беше ясно, че е под чехъл. На "Шипка" 6 още се разказва как Любомир е поръчвал да подреждат пластиките на Ана на подобаващо място, за да няма семейни скандали. Сестра й пък е била омъжена за Иван Нешев. Синът на Ана и Любомир живее в Америка - компютърен специалист е. Майка ми отиде да види чичо си Любомир през 90-те. Тогава той й се беше оплакал, че вече няма толкова много сили, за да прави скулптурите си и по-често рисува - картините му са много интересни. Част от тях са илюстрации към последното издание на дядо ми. Малко хора знаят, че в началото на дългата си кариера Любомир е изключително ренесансов тип като художник. Навремето, докато е учил живопис в Италия, е посещавал лекции по анатомия. Имаше много интересен негов дневник - започваше със спомени от фамилната къща в Истанбул. Майка ми го даде на братовчед си - и край. Любомир е минал през класическите периоди, но го вълнуват друг тип форми - отсечените. Жалко, че махнаха скрижалите, за да сложат факли в ръцете на Климент Охридски в градинката срещу Университета. Казаха, че им напомнят за пирони. Тогава също имаше дебат дали да светят или не.
- Вярно ли е, че докато семейството му е чакало във Виена американските си паспорти, от София са пристигнали емисари, за да убеждават Любомир да се върне?
- Трябвало е да отидат в лагер за емигранти, но шефът му се оказва славянин. Той бързо разбира кой е Далчев и ги води в частна вила, докато излязат документите. Та точно там се появяват важни партийни функционери от Съюза на художниците, за да разубеждават Любомир да емигрира. Щяло да бъде голям срам, ако един Далчев избере Запада. Георги Йорданов е имал идея да се направи дълга алея през целия център на София само със скулптури на Любомир. Дядо ми често казваше: "Не мога да простя на комунистите за две неща - зачеркнаха двойното "е" и направиха брат ми партиен член". Когато Атанас Семерджиев беше вицепрезидент, веднъж призна, че на бюрото си има "Дон Кихот" от Любомир Далчев. И майка ми вдигна телефона и го запита: "А как е попаднала там?"
- Идвало ли ви е някога на акъла да заминете при Любомир в Щатите или където и да било другаде?
- През 90-те ми се въртеше неориентирана идея за емиграция. Любомир често звънеше по телефона и
периодично ми предлагаше да вляза в американската армия
за да запиша в тамошен университет без пари. Можех да остана в Дания, но нещо не ми хареса -видя ми се мрачно. Попаднах в страхотно семейство - бях да упражнявам езици на разменни начала, както се казваше навремето. Заведоха ме на вила на остров в Северно море и ме запитаха дали искам да остана. С най-добри чувства. Но аз взех, че се обидих - защото явно ни мислеха нас, българите, за страшно изостанала нация, която живее в концентрационен лагер. Де да знам, че след половин година Берлинската стена ще падне. А като деца ние си живеехме доста добре - летни ваканции, Варна, Златни пясъци... Къде ти ще ставам бачкатор в Дания - по тъмно излизат, по тъмно се прибират.
Тихата революция на един лирик
"Премълчаваният" от литературната критика в България преди 1989-а Далчев има мащабен принос в националната поезия, проза и култура. Познавачите анализират, че повлияни от него са Александър Вутимски, Божидар Божилов, Валери Петров, Богомил Райнов, Александър Геров, Иван Пейчев, Николай Кънчев, Иван Цанев. Страстта на Атанас Далчев към хуманитаристиката се утвърждава в Алма матер, където учи философия и педагогика. По това време той пише някои от най-добрите си стихове, фрагменти, критически статии. Първите му публикации са през 1923-а в колективния сборник "Мост". Три години по-късно е член на литературния кръг "Стрелец". Следването си завършва през 1927-а и заминава при брат си Любомир в Италия, за да посещава лекции по история на изкуството. Година по-късно е слушател в Парижкия университет. През 1930-36-а е учител по български в София. Получава диплома в преподавателско-педагогически профил по френски език в Сорбоната. Далчев владее руски, немски, английски, испански и френски. Превежда за пръв път "Бунтът на масите" на Хосе Ортега и Гасет, "Братовчедката Бет" на Балзак, "Басни" на Лафонтен, "Червено и черно" на Стендал, разкази на Чехов, поезията на Лорка, Фридрих Хьолдерлин, Емили Дикинсън...
Когато комунистическият режим идва на власт през 1944-а, той е подложен на идеологически натиск и започва период на творческо мълчание. Присъдата е: "Буржоазен". През 1952 г. Далчев заема поста на Радой Ралин като редактор на списание "Пламъче". Назначен официално за негов редактор през октомври 1953 г., той продължава да превежда. През следващите години с Александър Муратов подписват прочутите си съвместни преводи. През 1956-а Далчев публикува първата си книга след принудителния антракт - "Стихотворения". През 1967-а издава философския си сборник с афоризми и размисли "Фрагменти", а пред 1972-а под редакцията на приятеля му Радой Ралин излиза "Балкон". Далчев, който е баща на четири деца, казва: "Човек смята, че листата на дърветата са пожълтели от есента и едва после, когато поразмисли, разбира, че огънят и страстите на лятото са направили това."
Далчев е автор е на стихосбирките: "Прозорец" (1926), "Стихотворения" (1928), "Париж" (1930), "Ангелът на Шартър" (1943). Негови творби са издадени като отделни книги в превод на френски, словашки, чешки, унгарски, руски, немски, италиански, полски, фински, испански, а също на английски, турски, китайски, японски, арабски, шведски и други езици в периодични издания или сборници. Лауреат е на Хердерова награда на Виенския университет. Умира на 17 януари 1978 г. в София.
Любомир работи в САЩ до последен дъх
Династията Буш е сред почитателите на феноменалния скулптор
Любомир Далчев влиза в Академията при професор Никола Маринов. Учи в Рим в един клас с Джакомети, после продължава в Париж. Всяка минута е отдаден на творчеството си. Автентичен работохолик - от сутрин до вечер в ателието в неголямата, но с прекрасна архитектура къща в Бояна. Най-известната му творба от 60-те е "Бунт". Представя я на обща художествена изложба. Естествено, веднага й лепва обвинителния етикет "формализъм", а него "уличават" във влечение към упадъчното изкуство. Острите форми, които Далчев харесва и създава са далеч от традиционализма. Чуват се тъпи реплики от сорта на "Фигурите ви са много ръбести." Оттогава са и композициите му в Съдебната палата - 65 фигури в бронз, "Самуиловите войници" в градинката зад Военния клуб, които се родеят по драматизъм и послания с "Гражданите на Кале" на Роден, паметникът на Коперник във Варна... Когато работи по пловдивския мемориал "Шипка - Орлово гнездо", общинарите му позволяват да подреди фигурите в хале срещу дома си. "Моето изкуство - това съм аз", казва Далчев. За него най-важно е достойнството на артиста. Убеден е, че само времето ще направи точния и окончателен избор. Но атаките срещу него продължават. Честването на 75-ия му рожден ден през 1977-а в НХГ минава прекалено сдържано. Светлин Русев се отчита със слово, а Комитетът за култура - с кошница с цветя.
Далчев, естествено, е обиден - но без омраза към никого. Пести интелектуалната си енергия, която при него е в пълна хармония с ръцете - бързи, смели и категорични. През септември на 1979-а Любомир, съпругата му Ана, синът им и техният шофьор, близък роднина, отпътуват за Виена с автомобил. Големият художник ще приеме аплаузите за поредната си грандиозна изложба. Навръх нейния финал той обявява на официален прием в посолството ни: "Дарявам експозицията на България!". Австрийският "Ди пресе" веднага тиражира новината. Висшият административен клир в София надали се впечатлява особено от изключително щедрия и чист жест на маестрото. Но той хвърля следващата бомба: иска да емигрира със семейството си в САЩ, без да уточнява каква е мотивацията му. Лично Мирчо Спасов му е обещал десетгодишен международен паспорт, но безценният за онази епоха документ не е изпратен. БКП функционерите никога няма да забравят и да простят, че през 40-те години на миналия век Далчев се е отказал от партийния си билет - ненужен ангажимент за изключителния артист. От Виена Далчеви поемат към Париж, където се качват на самолета за САЩ. Далчев е на 77, но няма никакво намерение да се отдаде на пенсионерски занимания отвъд Океана. През първите години на американската му одисея той извайва Джанюариъс Макгахан в Лексингтън - близо до родното място на прочутия американски журналист, кореспондент на английския "Дейли нюз", описал зверствата на турския башибозук при потушаването на Априлското въстание.
Прави проект за паметник на Джеси Оуенс, сътворява своята статуя на Свободата... Две експозиции с малки скулптури са изкупени за отрицателно време от милионери и меценати. Всички говорят за българина, а дилърите от аукционната къща "Кристис" му предлагат договор. Далчев обаче отказва - няма достатъчно готови работи, които може да предложи на арт пазара. Но каквото има, бързо е изкупено. Между неговите колекционери е династията Буш. Барбара е голяма почитателка на скулптора. Няколко години след като са акостирали в Страната на неограничените възможности, тримата се местят от Кливланд в Сан Франциско. Далчев младши се дипломира като инженер - малко хора около него знаят, че е син на един от най-забележителните европейски художници. Далчев старши не спира да твори. На библейска възраст се връща към живописта и графиката - създава над 3000 платна и рисунки. Издъхва на 15 юли в Съни Вали, тузарско предградие на Сан Франциско - малко преди да навърши 100. Погребан е в архитектурния комплекс "Кристалната катедрала" в Гардън гроув, близо до Дисниленд и "Юниверсъл пикчърс" на юг от Лос Анджелис. Наследството му в България се разпилява. В края на 80-те безхаберници шетат из владенията на Далчев - някои от произведенията му са повредени, други - изчезнали. До 1992-ра милиционер пази ателието - то е пълно с творби. Далчев остава в историята с десетки изумителни творби. Между тях са още петметровата експресивната бронзова скулптура на лагериста до австрийския град Маутхаузен, драматичната група на "Майките вдовици" в колекцията на Юго Вутен в Белгия... Негови работи има в музеи в Атина, Скопие, Монреал, Санкт Петербург, Москва и в частни колекции в САЩ.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
